Ако утрото настъпи - Страница 92

Трейси полетя с всички сили към тавана, а после нагоре по въжената стълба. Жан Луи бягаше непосредствено зад нея. Трейси пребяга през покрива, спусна се по бръшляна и двамата се затичаха през двора към стената, където ги очакваше втората стълба. Миг след това се прехвърлиха върху покрива на камионетката и мигновено се спуснаха долу. Трейси скочи на шофьорското място, а Жан Луи до нея.

Когато камионетката тръгна бързо надолу по страничния път, Трейси забеляза черна кола, паркирана под група дървета. За миг фаровете й осветиха вътрешността на колата. Зад волана седеше Джеф Стивънс, а до него — огромен доберман. Трейси се засмя с цяло гърло и в момента, в който премина бързо край колата, изпрати на Джеф въздушна целувка.

От далечината се чу воят на приближаващи полицейски сирени.

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Биариц, разположен на югозападния морски бряг на Франция, е изгубил до голяма степен своя блясък от края на деветнадесети и началото на двадесети век. Известното по-рано „Казино Белвю“ е затворено и се нуждае от сериозен ремонт, а Градското казино на улица Мазагран представлява сега полуизоставена сграда, в която са се настанили няколко малки магазинчета и някакво училище по танци. Старите вили по хълмовете са придобили вид на западнали благородници.

Въпреки това в разгара на сезона, тоест от юли до септември, богатите и титуловани особи от Европа продължават да се тълпят в Биариц, за да се отдават на удоволствията на хазарта, слънцето и спомените си. Онези, които не притежават свои замъци, отсядат в луксозния хотел „Палас“ на авеню Императрис 1. Бивша лятна резиденция на Наполеон III, хотелът е разположен върху един нос над Атлантическия океан, сред импозантна по своята красота природа: от едната му страна има морски фар, ограден от огромни назъбени скали, издигащи се направо от сивия океан като някакви праисторически чудовища, а от другата — от дъсчена пътека.

Един следобед към края на месец август френската баронеса Маргьорит дьо Шантии премина бързо през фоайето на хотел „Палас“. Баронесата беше елегантна млада жена с пригладена тъмноруса коса. Носеше зелено-бяла копринена рокля, подчертаваща фигура, която караше жените да се обръщат след нея и да я оглеждат със завист, а мъжете да зяпат с отворена уста.

Баронесата отиде на рецепцията.

— Ma clef, s’il vous plait — помоли тя с очарователен френски акцент.

— Разбира се, баронесо.

Служителят подаде ключа на Трейси заедно с няколко получени по телефона съобщения.

Докато Трейси вървеше към асансьора, някакъв смачкан на вид мъж с дебели очила се извърна рязко от витрината с изложени шалове, блъсна се в нея и бутна на земята ръчната й чантичка.

— Божичко! — възкликна той. — Ужасно съжалявам. — Вдигна чантичката й и я подаде. — Моля да ме извините. — Говореше със средноевропейски акцент.

Баронеса Маргьорит дьо Шантии му кимна високомерно и отмина.

Един прислужник я покани да влезе в асансьора и я изкачи до третия етаж. Трейси си бе избрала апартамент 312, защото знаеше, че често пъти изборът на стая в хотел имаше същото значение, както и изборът на самия хотел. В Капри това бе вила 522, на остров Майорка — кралският апартамент в Сон Вида с изглед към планините и разположения в далечината залив. В Ню Йорк бе апартамент 4717 на най-горния етаж на хотел „Хелмсли палас“, а в Амстердам — стая 325 в „Амстел“, в която човек се приспива от успокоителния плясък на водите в канала.

От апартамент 312 на хотел „Палас“ се откриваше панорамен изглед както към океана, така и към града. Трейси можеше да наблюдава от всеки прозорец как вълните се разбиват във вековните скали, подаващи се от морето като удавници. Точно под нейния прозорец се виждаше огромен плувен басейн с формата на бъбрек. Неговата ясносиня вода контрастираше ярко със сивия океан. До басейна имаше голяма тераса с чадъри, под които гостите на хотела можеха да се подслонят от лятното слънце. Стените на апартамента бяха тапицирани със синьо-бяла копринена дамаска и с мраморни первази, а килимите и завесите имаха цвета на увехнали рози. Времето бе покрило с мека патина дървените части на вратите и капаците на прозорците.

Трейси заключи вратата след себе си, свали плътно прилепената си руса перука и масажира главата си. Ролята на баронеса й подхождаше най-добре. В книгата на Дебре „Перове и барони“ и в „Almanach de gotha“ имаше стотици титли, от които можеше да избира. Там имаше голям брой знатни дами, дукеси, принцеси, баронеси и херцогини от повече от двадесет страни. Книгите се оказаха безценни за Трейси, защото описваха фамилни истории отпреди векове и споменаваха имена на бащи, майки и деца, заедно с училищата, които са посещавали, домовете и адресите им. За нея представляваше проста работа да си избере някоя прочута фамилия и да се обяви за нейна далечна родственица — особено за богата далечна родственица. Хората толкова много се впечатляваха от титли и пари.

Трейси си спомни за непознатия, който се блъсна в нея във фоайето на хотела, и се усмихна. Вече се беше започнало.

Същата вечер в 8.00 часа баронеса Маргьорит дьо Шантии седеше в бара на хотела, когато мъжът, който се бе блъснал в нея, приближи масата й.

— Извинете — каза стеснително той, — но трябва отново да ви се извиня за моята ужасна несръчност днес следобед.

Трейси миловидно му се усмихна.

— Няма нищо. Всичко стана съвсем случайно.

— Вие сте безкрайно внимателна. — Той се подвоуми. — Ще се почувствам много по-добре, ако ми позволите да ви почерпя нещо.

— Oui. Щом като настоявате.