Ако утрото настъпи - Страница 91

Те си послужиха с втора въжена стълба, с помощта на която се спуснаха през прозорчето. Досега всичко вървеше добре. Успяха да влязат безпрепятствено в таванското помещение. Трейси изведнъж си представи онова, което им предстоеше, и сърцето й заудря силно в гърдите.

Тя извади два чифта очила с червени лещи и подаде единия на Жан Луи.

— Сложи ги!

Тя бе измислила начин да отвлече вниманието на добермана, но алармената инсталация с инфрачервени лъчи се оказа много по-труден въпрос за разрешаване. Джеф се оказа прав: цялата сграда се пресичаше от невидими лъчи. Трейси пое на няколко пъти дълбоко дъх. Концентрирай енергията си. Отпусни се. Тя наложи на съзнанието си кристална чистота. Когато човек влезе в обсега на лъча, сензорът долавя разликата в температурата и задейства алармената инсталация. Цялата система е така замислена, че да се задейства, преди крадецът да е отворил сейфа, като по този начин не му оставя време да направи каквото и да е до пристигането на полицията.

И точно тук, реши Трейси, се криеше слабостта на системата. Тя трябваше да измисли начин, чрез който да задържи задействането на алармената инсталация до момента след отварянето на сейфа. В 6.30 часа сутринта Трейси намери решението. Обирът беше възможен и Трейси почувства как в нея отново се заражда познатото чувство на възбуда.

Тя си постави инфрачервените очила и в същия миг помещението се огря от някакъв тайнствен червен блясък. Пред вратата на тавана Трейси зърна лъч светлина, който би бил невидим без очилата.

— Пъхни се под него — предупреди я Жан Луи. — Внимателно!

Те пропълзяха под лъча и се озоваха в тъмен коридор, водещ до спалнята на граф Де Матини. Трейси запали фенерчето и тръгна напред. С помощта на инфрачервените очила Трейси забеляза нов лъч, минаващ ниско пред прага на спалнята. Тя внимателно го прекрачи. Жан Луи я следваше плътно.

Трейси започна да осветява стените, върху които стояха окачени великолепните, вземащи просто дъха платна.

Обещай, че ще ми донесеш картината от Леонардо, беше й казал Гюнтер. И бижутата, разбира се.

Трейси свали картината от стената, обърна я и я положи върху пода. После извади грижливо платното от рамката, нави го и го пъхна в окачената на рамото си чанта. Сега оставаше само да се добере до сейфа, поставен в ниша със спусната отпред завеса в най-отдалечения ъгъл на спалнята.

Трейси дръпна завесата. От пода до тавана в нишата се пресичаха четири инфралъча. Невъзможно бе да се постигне сейфа, без да се пресече някой от лъчите.

Жан Луи гледаше слисан лъчите.

— Bon Dien de merde! Няма да успеем да преминем през тях. Едни са твърде ниско, за да се пъхнем под тях, а други твърде високо, за да ги прескочим.

— Искам да правиш само онова, което ти казвам — обърна се Трейси към него. Тя мина зад Жан Луи и го хвана здраво през кръста. — А сега тръгваме заедно. Първо с левия крак.

Двамата направиха крачка към лъчите, после втора. Жан Луи дишаше тежко.

— Alors! Навлизаме в лъчите.

— Точно така.

Навлязоха точно в средата на лъчите, там, където те се пресичаха. Трейси сиря.

— А сега слушай внимателно — каза тя. — Тръгвай право към сейфа.

— Ами лъчите…

— Не се безпокой. Всичко е наред.

Тя искрено се молеше да се окаже нрава.

Жан Луи пристъпи нерешително напред. Всичко продължаваше да тъне в тишина. Той се обърна към Трейси и я погледна с разширени от уплаха очи. Тя стоеше в центъра на лъчите, като температурата на тялото й не позволяваше на сензорите да задействат алармената инсталация. Жан Луи се зае незабавно със сейфа. Трейси стоеше като закована. Тя съзнаваше добре, че в момента, в който направи и най-малкото движение, алармената инсталация щеше да се задейства.

С крайчеца на очите си Трейси видя как Жан Луи извади някакви инструменти от раницата си и започна да се занимава с бравата на сейфа. Трейси стоеше неподвижно и дишаше бавно и дълбоко. Времето спря. Жан Луи сякаш нямаше намерение да свършва. Прасецът на десния крак на Трейси започна да я боли и след малко тя почувства спазми. Трейси стисна зъби. Не смееше да помръдне.

— Колко още? — прошепна Трейси.

— Десет, петнадесет минути.

На Трейси й се струваше, че седи тук от години. Мускулите на левия й крак започнаха да се схващат. Искаше й се да закрещи от болка. Но продължаваше да стои като закована сред лъчите. По едно време чу прещракване. Сейфът се отвори.

— Magnifique! C’est la banque! Всичко ли искаш? — запита Жан Луи.

— Никакви документи. Само бижутата. Каквито пари има, са за теб.

— Merci.

Трейси чуваше как Жан Луи тършува из сейфа и след малко се обърна към нея.

— Formidable! — възкликна той. — Но как ще се измъкнем оттук, без да задействаме алармената инсталация?

— Това няма да стане — съобщи му Трейси.

Той впери поглед в нея.

— Какво?

— Застани пред мен.

— Но…

— Прави каквото ти казвам.

Жан Луи пресече уплашен лъча. Трейси затаи дъх. Нищо не се случи.

— Добре. Сега ще излезем много бавно от спалнята.

— А после? — Очите на Жан Луи изглеждаха огромни зад очилата.

— После ще бягаме, приятелю.

Сантиметър по сантиметър те тръгнаха заднешком през лъчите към завесата, откъдето те излизаха. Когато и достигнаха, Трейси пое дълбоко дъх.

— Добре. Когато кажа „готово“, ще излезем по пътя, по който влязохме.

Жан Луи преглътна и кимна. Трейси чувстваше как дребното му тяло трепереше.

— Готово!

Те се обърнаха и хукнаха към вратата. Жан Луи я следваше по петите. Алармената инсталация се включи в мига, в който излязоха от лъчите. Звукът беше проглушителен и разтърсващ.