Ако утрото настъпи - Страница 93

К оглавлению

Той хлътна в стола пред нея.

— Позволете да ви се представя. Аз съм професор Адолф Цукерман.

— Маргьорит дьо Шантии.

Цукерман даде знак на келнера.

— Какво пиете? — обърна се Цукерман към Трейси.

— Шампанско. Но може би…

Той вдигна уверено ръка и я спря.

— Мога да си го позволя. Всъщност, аз съм пред прага на такава възможност, която ще ми позволи да имам всичко на този свят.

— Наистина ли? — Трейси едва-едва му се усмихна. — Това е чудесно за вас.

— Да.

Цукерман поръча бутилка шампанско, после се обърна към Трейси.

— Случи ми се нещо крайно необикновено. Всъщност, не бива да го разисквам с непознати хора, но е толкова вълнуващо, че не мога да го тая в себе си. — Той се приведе към нея и сниши глас. — Да ви кажа истината, аз съм най-обикновен учител или по-скоро бях, до неотдавна. Преподавам история. Много е забавна, разбирате ли, но не дотам вълнуваща.

Трейси слушаше, а върху лицето й бе изписан учтив интерес.

— Искам да кажа, че не беше допреди няколко месеца.

— Мога ли да ви попитам какво се случи преди няколко месеца, професор Цукерман?

— Правех едно проучване върху Испанската армада и търсех разни неща, които биха направили темата по-интересна за моите ученици, та в местния музей се натъкнах на стар документ, който по непонятен за мен начин се бе смесил с други писмени материали. В този документ се съобщава за една секретна експедиция, изпратена от принц Филип през 1588 година. Единият от корабите, който бил натоварен със златни кюлчета, се предполагало, че е потънал по време на буря и изчезнал безследно.

Трейси го гледаше замислено.

— Предполагало се, че е потънал!

— Точно така. Но според този летопис капитанът и екипажът потопили нарочно кораба в едно пусто и скалисто заливче, като възнамерявали по-късно да се върнат и да извадят съкровището. Но ги нападнали пирати и ги избили до един. Документът се е запазил единствено поради това, че никой от моряците на пиратския кораб не е знаел да чете или пише. Не са и подозирали какво държат в ръцете си. — Гласът му трепереше от вълнение. — Сега — той понижи глас и се огледа, за да се увери, че не го чува никой друг, и продължи — притежавам този документ с най-подробни указания за това как се стига до съкровището.

— Какво щастливо за вас откритие, професоре — в гласа й се долавяше нотка на възхищение.

— Това злато на кюлчета вероятно струва сега около петдесет милиона долара — каза Цукерман. — Остава ми само да го извадя.

— И какво ви спира?

Той сви смутено рамене.

— Пари. Трябва да екипирам цял кораб, за да извадя съкровището на повърхността.

— Разбирам. Колко би могло да струва всичко това?

— Сто хиляди долара. Трябва да ви призная, че направих една непростима и глупава грешка. Изтеглих двадесет хиляди долара, това са спестяванията ми за цял живот, и пристигнах в Биариц да играя комар в казиното, окрилен от единствената надежда, че ще спечеля достатъчно и… — Гласът му постепенно заглъхна.

— И ги загубихте.

Той кимна. Трейси видя зад стъклата на очилата как очите му се просълзиха.

Шампанското пристигна, келнерът отвори бутилката и отля от златистата течност в чашите им.

— Bonne chance — вдигна тост Трейси.

— Благодаря.

Те отпиха от питието и млъкнаха замислени.

— Моля да ми простите, че ви занимавам с всичко това — каза Цукерман. — Не бива да разказвам за затрудненията си на такава красива дама като вас.

— Но вашата история е очарователна — убеди го тя. — И вие сте сигурен, че златото е там, oui?

— В това не съществува и капка съмнение. Аз притежавам оригиналните нареждания за товара и карта, съставена лично от капитана. Зная и точното местонахождение на съкровището.

Трейси проучваше човека пред нея със замислено изражение на лицето си.

— Но се нуждаете от сто хиляди долара?

Цукерман печално се подсмихна.

— Да. За съкровище от петдесет милиона — той отпи глътка от шампанското.

— C’est possible… — Тя се спря.

— Какво казахте?

— Не сте ли мислили за съдружник?

Той учудено я погледна.

— Съдружник ли? Не. Смятам да направя всичко сам. Но сега, след като изгубих всичките си пари… — Гласът му отново заглъхна.

— Професор Цукерман, да предположим, че ви дам тези сто хиляди долара?

Той поклати глава.

— В никакъв случай, баронесо. Не бих си го простил. Напълно е възможно да изгубите парите си.

— Но след като сте сигурен, че съкровището е там…?

— О, абсолютно съм сигурен в това. Но стоте хиляди могат да пропаднат. Тук няма никаква гаранция.

— В живота съществуват много малко гаранции. Вашият проблем е tres interessant. Ако ви помогна, това може да се окаже изгодно и за двама ни.

— Не. Никога няма да си простя, ако поради някаква незначителна вероятност вие изгубите парите си.

— Мога да си го позволя — увери го тя. — А аз бих могла и да получа много от тази инвестиция, n’est-ce pas?

— Разбира се, съществува и такава възможност — съгласи се Цукерман. Той седеше и преценяваше възможностите, очевидно разкъсван от съмнения. Най-сетне каза: — След като е такова желанието ви, ще делим по равно.

Тя доволно се усмихна.

— D’accord. Приемам.

Професорът добави бързо:

— Естествено, след като покрием разходите.

— Naturellement. Кога започваме?

— Незабавно. — Професорът неочаквано се оживи. — Вече съм намерил кораб, който ми се ще да използвам. Снабден е с модерна драга и има екипаж от четирима души. Естествено и на тях ще трябва да дадем малък процент от онова, което извадим.

— Bien sur.