Ако утрото настъпи - Страница 83

— Може да уредя да видите някои от моите филми.

Силвана пребледня от гняв.

— Посещавате ли Рим, скъпа? — Кракът му започна да се търка в крака на Трейси.

— Всъщност, намислила съм след Венеция да отида и до Рим.

— Великолепно! Benissimo! В такъв случай всички ще вечеряме заедно там. Нали, cara? — Преди да продължи, той хвърли бърз поглед на Силвана. — Имаме чудесна вила край Виа Апиа: Десет акра… — Ръката му направи някакъв жест и блъсна купата със соса върху скута на жена му. Трейси не бе сигурна дали не го направи нарочно.

Силвана Луади се изправи на крака и погледна към разширяващото се петно върху роклята й.

— Sei un mascalrone — изкрещя тя. — Tieni le tue puttane lontano da me.

Тя изхвърча като фурия от вагон-ресторанта, следвана от погледите на всички присъстващи.

— Колко жалко! — каза Трейси. — Такава хубава рокля. — Тя изпита желание да зашлеви този мъж, който унижаваше по такъв начин жена си. Тя не само заслужава всички тези бижута, помисли си Трейси, но и много повече.

Той въздъхна.

— Форнати ще й купи нова рокля. Не й обръщайте внимание. Тя ужасно ревнува Форнати.

— Убедена съм, че има основание за това. — Трейси прикри иронията си с лека усмивка.

Той я погледна.

— Истина е. Жените намират Форнати за много привлекателен.

Трейси едва се въздържа да не избухне в силен смях пред този надут дребосък.

— Разбирам — едва успя да каже тя.

Той се пресегна през масата и я хвана за ръката.

— Форнати ви харесва — каза той. — Форнати много ви харесва. С какво се занимавате?

— Секретарка съм в съда. Спестила съм си всичките тези пари за настоящото пътуване. Надявам се да си намеря интересно място някъде в Европа.

Изпъкналите му очи блуждаеха по цялото й тяло.

— Няма да имате никакви проблеми, Форнати ви обещава. Той е много добър с онези, които са добри с него.

— Колко сте любезен — отвърна срамежливо Трейси.

Той понижи глас.

— Може би ще продължим този разговор малко по-късно във вашето купе?

— Това може да се окаже много неудобно.

— Perche? Защо?

— Защото сте много известен. Вероятно всички пътници знаят кой сте.

— Естествено.

— Ако ви видят, че влизате в моето купе, нали разбирате, хората могат да си помислят какво ли не. Но, разбира се, ако вашето купе е близо до моето… Кой е номерът на вашето купе?

— E settanta, седемдесети. — Той я погледна с надежда.

Трейси въздъхна.

— Аз съм в друг вагон. Защо да не се срещнем във Венеция?

Лицето му засия.

— Bene! Жена ми почти не излиза от стаята си. Не обича да излага лицето си на слънце. Ходили ли сте някога във Венеция?

— Не.

— О, двамата ще отидем в Торчело, това е прекрасно островче с чудесен ресторант. Има и малък хотел — очите му блестяха. — Motto private.

Трейси му отправи лека и пълна със съчувствие усмивка.

— Колко вълнуващо — тя сведе поглед, понеже не беше в състояние да каже нищо повече.

Форнати се приведе, стисна я за ръката и прошепна развълнуван:

— Още не знаете какво представлява истинското вълнение, cara.

Половин час по-късно Трейси влезе в купето.

Ориент експресът летеше в тихата нощ и премина Париж, Дижон и Валарб, докато пътниците още спяха. Те бяха предали паспортите си предната вечер и сега кондукторите извършваха всички гранични формалности.

В 3.30 часа сутринта Трейси излезе тихо от стаята си. Съгласуването на времето беше от критично значение. Влакът щеше да пресече швейцарската граница и да пристигне в Лозана в 5.21 часа, а в 9.15 в Милано, Италия.

Облечена с пижама и пеньоар, понесла чанта от лека материя в ръка, Трейси тръгна но коридора. Всеки нерв на тялото й бе опънат до крайност, познатата възбуда караше сърцето й да блъска силно в гърдите. Купетата на влака нямаха тоалетни. Те се намираха в двата края на всеки вагон. Ако някой заговореше Трейси, тя се бе подготвила да му каже, че търси дамската тоалетна, но не срещна никого. Кондукторите и носачите използваха преимуществото на ранния час, за да подремнат малко.

Трейси стигна до купе Е 70 без никакви затруднения. Тя натисна внимателно бравата. Вратата беше заключена. Трейси отвори чантата, извади някакъв метален предмет, малка бутилка със спринцовка и се залови за работа.

След десет минути тя се върна в своето купе, а тридесет минути по-късно вече спеше с лека усмивка върху току-що измитото си лице.

В 7.00 часа, два часа преди пристигането на Ориент експреса в Милано, се разнесоха пронизителни писъци. Идваха от купе Е 70 и събудиха целия вагон. Пътниците подадоха глави от своите купета, за да разберат какво се е случило. През вагона премина бързо кондуктор и влезе в купе Е 70.

Силвана Луади бе изпаднала в истерия.

— Aiutto! Помощ! — пищеше тя. — Откраднали са ми всичките бижута! Този ужасен влак е пълен с ladri, с крадци!

— Моля ви, успокойте се, госпожо — умоляваше я кондукторът. — Другият…

— Успокойте се! — Гласът й се повиши с една октава. — Как се осмелявате да ми казвате да се успокоя, stupido maiale! Някой е откраднал бижутата ми, струващи повече от един милион долара!

— Как се е случило? — питаше Алберто Форнати. — Вратата беше заключена, а Форнати спи много леко. Ако някой бе влязъл, моментално щях да се събудя.

Кондукторът въздъхна. Той знаеше много добре как се е случило, защото подобни неща бяха ставали и друг път. Някой се бе промъкнал през нощта по коридора и впръснал през ключалката в купето спринцовка с етер. Ключалките биха представлявали детска играчка за някой, който си разбира от работата. После крадецът е затворил вратата зад себе си, плячкосал е купето и след като е прибрал онова, което е искал, най-спокойно се е прибрал в своето купе, докато жертвите му са били още в безсъзнание. Имаше обаче едно нещо, което отличаваше настоящия обир от предишните. В миналото крадците са били откривани едва след пристигането на влака на местоназначението си, така че са имали възможност и да избягат. Сега положението се различаваше. Никой не бе слизал след обира, което означаваше, че бижутата са все още във влака.