Ако утрото настъпи - Страница 82

Мъжът поклати глава.

— Стига да можех, госпожо. Той е ангажирал купе, заплатил го е, но никога не излиза от него. Казаха ми, че от този господин може да се очаква всичко.

При това положение оставаха Силвана Луади и нейният съпруг, продуцентът на забравящите се епически филми.

Пътниците бяха прехвърлени в Булон на европейския Ориент експрес. За нещастие, купето на Трейси във втория влак се оказа като онова, което току-що беше напуснала, а неравните железопътни релси правеха пътуването още по-неудобно. Тя прекара целия ден в купето си в кроене на планове и в 8.00 часа вечерта започна да се облича.

Протоколът на Ориент експреса препоръчваше вечерни тоалети и Трейси избра разкошен гълъбов шифон със сиви чорапи и сиви лачени обувки. Единственото й бижу се състоеше от наниз перли. Тя се огледа преди тръгване в огледалото и дълго време не сваляше очи от изображението си. Зелените й очи имаха невинен поглед, а лицето й излъчваше откровеност и уязвимост. Огледалото лъже, помисли си Трейси. Вече не съм такава жена. Живея двойнствен живот. Но крайно вълнуващ двойнствен живот.

След като излезе от своето купе, чантичката й падна и когато се наведе да я вземе, тя огледа бързо външната брава на вратата. Имаше две заключалки: едната марка „Yale“, а другата — универсална. Няма проблем. Трейси се изправи и тръгна към вагон-ресторантите.

Влакът имаше три вагон-ресторанта. Столовете бяха тапицирани, стените облицовани с фурнир, а мекото осветление идваше от месингови свещници, закрити с абажури. Трейси влезе в първия ресторант и забеляза няколко празни маси. Посрещна я главният келнер.

— Маса за един човек ли, госпожице?

Трейси се огледа.

— Отивам при приятели, благодаря.

Продължи до втория вагон-ресторант. Той бе по-пълен, но въпреки това все още се намираха незаети маси.

— Добър вечер — поздрави главният келнер. — Сама ли ще вечеряте?

— Не, имам среща. Благодаря.

Тя продължи към третия вагон-ресторант. Всички маси в него бяха заети.

Главният келнер я сиря на вратата.

— Страхувам се, че трябва да почакате, докато се освободи маса, госпожице. В другите вагон-ресторанти обаче има свободни места.

Трейси се огледа и на една маса в отсрещния ъгъл откри онова, което търсеше.

— Всичко е наред — отвърна Трейси. — Виждам приятелите си.

Тя премина край главния келнер и отиде до ъгловата маса.

— Извинете — обърна се тя почтително, — всички маси са заети. Имате ли нещо против да седна при вас?

Мъжът веднага скочи, огледа Трейси от главата до петите и възкликна:

— Prego! Con piacere. Аз съм Алберто Форнати, а това е моята съпруга Силвана Луади.

— Трейси Уитни — представи се тя със собственото си име.

— А, американка! Аз говоря отлично английски.

Алберто Форнати беше нисък, плешив и дебел. Защо ли Силвана Луади въобще се бе омъжила за него, представляваше най-често обсъжданата тема в Рим през дванадесетте години, откакто бяха женени. Силвана Луади притежаваше класическа красота, превъзходна фигура и властен, природен талант. Беше носителка на Оскар и Сребърна палма и винаги й предлагаха много ангажименти. Трейси забеляза, че е облечена във вечерен тоалет от Валентино, който струваше пет хиляди долара, а бижутата, които носеше, положително бяха за около един милион. Трейси си спомни думите на Гюнтер Хартог: Колкото повече й изневерява, толкова повече бижута й подарява. Сега Силвана сигурно може да отвори с тях свой собствен бижутериен магазин.

— За първи път ли пътувате с Ориент експреса, синьорина? — подхвана разговор Форнати, след като Трейси седна.

— Да, за първи път.

— О, този влак е много романтичен и пълен с легенди. — Очите му бяха навлажнени. — За него има много interessante разкази. Например сър Бейзил Захаров, оръжейният магнат, обичал да пътува с Ориент експреса, и то винаги в купе номер седем. Една нощ чул писъци и силни удари по вратата си. Една bellissima млада испанска дукеса се хвърлила в обятията му. — Форнати млъкна, за да намаже с масло една нова кифличка и да отхапе от нея. — Съпругът й се опитал да я убие. Родителите й я омъжили за него и бедната девойка едва сега разбрала, че съпругът й е ненормален. Захаров успокоил съпруга и утешил обзетата от истерия млада жена. Така започнал един романс, който траял цели четиридесет години.

— Колко интересно! — възкликна Трейси.

Очите й се бяха разширили от вълнение.

— Si. След това всяка година те се срещали в Ориент експрес, той в купе номер седем, а тя в номер осем. Когато съпругът й починал, дамата се омъжила за Захаров и в знак на своята любов той й купил като сватбен подарък казиното в Монте Карло.

— Каква прелестна история, господин Форнати.

Силвана Луади мълчеше като статуя.

— Mangia. — Форнати подкани Трейси. — Хранете се.

Менюто се състоеше от шест блюда и Трейси забеляза, че Алберто Фортати изяжда всичко, дори и онова, което оставаше в чинията на жена му. Между хапките той не преставаше да бърбори.

— Вие вероятно сте актриса? — обърна се той към Трейси.

Тя се засмя.

— О, не. Най-обикновена туристка съм.

Той я погледна със сияещ поглед.

— Bellissima. Достатъчно красива сте за актриса.

— Каза вече, че не е актриса — отбеляза остро Силвана.

Алберто Форнати не й обърна никакво внимание.

— Аз съм продуцент на игрални филми — обясни той на Трейси. — Вие положително сте чували за тях: „Безсърдечни диваци“, „Титани срещу супержената“…

— Не гледам много филми — извини се Трейси. Тя почувства как дебелият му крак се притиска под масата към нейния.