— А какво смяташ, че правя?
Той забеляза израза върху лицето й.
— Почакай малко! Да не би да смяташ, че се каня да избягам от теб?
— А защо да мисля така? — в гласа й звучеше горчива нотка.
— Трейси, оставих ти бележка. Ще се срещнем в „Савоя“ и…
— Разбира се, че си ми оставил бележка — отвърна язвително тя. — Никога не се предаваш, нали?
Той вдигна поглед към нея, но нямаше какво друго да й каже.
Трейси наблюдаваше внимателно в апартамента си в „Савоя“ как Джеф брои парите.
— Твоят дял възлиза на сто и една хиляди долара.
— Благодаря — отвърна тя с леден глас.
— Знаеш, че не си права по отношение на мен, Трейси. Много бих искал да ми дадеш възможност да ти обясня. Искаш ли да вечеряме заедно довечера?
Тя се подвоуми, после добави:
— Съгласна съм.
— Много добре. Ще дойда да те взема в осем часа.
Когато Джеф Стивънс пристигна вечерта в хотела и попита за Трейси, администраторът му отговори:
— Съжалявам, господине. Госпожица Уитни напусна хотела рано следобед. Не е оставила адрес, на който можете да я потърсите.
Точно тази, написана на ръка покана, реши по-късно Трейси, промени нейния живот. След като получи от Джеф Стивънс своя дял от парите, Трейси напусна хотел „Савоя“ и се премести на Парк Стрийт 47, в тих и не толкова луксозен хотел, но с просторни, хубави стаи и с прекрасно обслужване.
През втория ден от пребиваването й в Лондон портиерът й донесе поканата в нейния апартамент. Написана бе с чудесен калиграфски почерк: „Общ наш приятел изказа предположението, че нашето познанство може да се окаже полезно и за двама ни. Бихте ли приели да пием заедно чай в «Риц» днес следобед в 4.00 часа. Простете за шаблона, но ще нося на ревера си червен карамфил.“ Носеше подпис „Гюнтер Хартог“.
Трейси чуваше за първи път за този човек. Първото й желание бе да не обръща внимание на поканата, но любопитството й надделя и в 4.15 тя се озова на входа на елегантния ресторант на хотел „Риц“. Веднага го забеляза. Беше около шестдесетгодишен, предположи Трейси, интересен на вид мъж със слабо и интелигентно лице. Имаше гладка и чиста, почти прозрачна кожа. Носеше скъп и явно ушит по поръчка сив костюм с червен карамфил на ревера.
Когато Трейси се упъти към неговата маса, той стана и леко се поклони.
— Благодаря ви, че приехте моята покана.
Той й помогна да седне с някаква старомодна галантност, която се стори приятна на Трейси. Той сякаш принадлежеше към някакъв друг свят. Трейси не можеше да си представи какво, за Бога, искаше той от нея.
— Дойдох, понеже ме обзе любопитство — призна си Трейси, — но сигурен ли сте, че не ме бъркате с някоя друга Трейси Уитни?
Гюнтер Хартог се усмихна.
— От онова, което чух, съществува само една Трейси Уитни.
— И какво по-точно сте чули?
Чаят се състоеше от малки сандвичи с нарязани на ситно яйца, сьомга, кисела краставичка, кресон и пиле. Имаше и топли кифлички с глазиран крем и сладко, пресни пасти и чай „Туинигс“. Докато се хранеха, подеха разговор.
— Във вашата покана споменавате за общ приятел — започна Трейси.
— Конрад Морган. От време на време имам работа с него.
И аз имах веднъж работа с него, помисли си мрачно Трейси. А той се опита да ме измами.
— Той е голям ваш почитател — каза Гюнтер Хартог.
Трейси огледа по-внимателно своя домакин. Имаше аристократичен вид и изглеждаше заможен. Какво ли иска от мен?, запита се отново Трейси. Реши да го остави да продължи мисълта си, но името на Конрад Морган повече не се спомена, както и възможната взаимна връзка между Гюнтер Хартог и Трейси Уитни.
Срещата се стори на Трейси приятна и заинтригуваща. Гюнтер Хартог й разказа за своя произход.
— Роден съм в Мюнхен. Баща ми беше банкер. Заможен човек. Страхувам се, че растях доста разглезен, заобиколен от красиви картини и старинни предмети. Майка ми беше еврейка и когато на власт дойде Хитлер, баща ми отказа да напусне майка ми, затова му взеха всичко. И двамата загинаха при бомбардировките. Приятели успяха да ме измъкнат от Германия и да ме заведат тайно в Швейцария. След завършване на войната реших да не се завръщам в Германия. Заминах за Лондон и отворих малък антикварен магазин на Маунт Стрийт. Надявам се някой ден да ме посетите там.
Ето каква била работата, помисли си удивена Трейси. Смята нещо да ми продаде.
Оказа се, че се е лъгала.
Докато Гюнтер Хартог плащаше сметката, той подхвърли съвсем случайно:
— В Хемпшър имам малка селска къща. За уикенда съм поканил няколко приятели. Ще ми бъде приятно, ако дойдете и вие.
Трейси се подвоуми. Този човек й бе напълно непознат и тя все още нямаше пълна представа какво иска от нея. Реши, че в края на краищата няма какво да губи.
Уикендът се оказа прекрасен. „Малката селска къща“ на Гюнтер Хартог се оказа красиво имение от седемнадесети век с тридесет акра земя. Гюнтер беше вдовец и живееше сам, ако се изключеше прислугата. Той разведе Трейси из имението си. Имаше конюшня с половин дузина коне и стопански двор, в който отглеждаше пилета и прасета.
— Няма опасност да умрем от глад — каза важно той. — А сега нека ви покажа моето истинско хоби.
Той заведе Трейси в гълъбарник, пълен с гълъби.
— Това са пощенски гълъби — гласът на Гюнтер преливаше от гордост. — Погледнете тези малки красавци. Виждате ли онзи там, тъмносивия гълъб? Това е Марго. — Той хвана птицата в ръка и я вдигна. — Знаеш ли, че си страхотно момиче! Бие се с останалите, но е най-умната. — Той приглади нежно перцата на малката главица и постави внимателно птицата на земята.