Ако утрото настъпи - Страница 73

Сега нищо не можеше да възпре Трейси. Битката се водеше вече цели четири часа, но нито един от наблюдателите не бе мръднал от мястото си.

Всеки гросмайстор има в главата си стотици комбинации, изиграни преди това от други гросмайстори. С наблюдаването на ендшпила на мача Мелников разпозна характерния стил на игра на Негулеску, а последният — този на Мелников.

Ах, тази кучка, мислеше си Мелников. Учила се е при Негулеску. Той е бил неин наставник.

А Негулеску си мислеше: Тя е протеже на Мелников. Този негодник я е научил да играе в неговия стил.

Колкото по-ожесточено се сражаваха двамата гросмайстори с Трейси, толкова повече се убеждаваха, че не могат да я победят. Мачът клонеше към реми.

В шестия час от започване на играта, в 4.00 часа сутринта, когато тя вече приключваше, върху шахматната дъска бяха останали по три пионки, един топ и един цар. Никоя страна не удържа победа. Мелников обмисля дълго време създалото се върху шахматната дъска положение, въздъхна тежко, после обяви:

— Предлагам реми.

Сред вдигналата се врява Трейси отвърна:

— Съгласна съм.

Зрителите просто подлудяха.

Трейси стана на крака, проправи си път през тълпата и отиде в съседната зала.

Тъкмо се канеше да седне, когато Негулеску каза със сподавен глас:

— Предлагам реми.

Врявата от първата зала се повтори и във втората, Тълпата просто не вярваше на очите си. Една появила се изневиделица жена успя да вкара едновременно в задънена улица най-големите майстори на шаха в света.

Джеф се появи до Трейси.

— Хайде — усмихна се той. — И двамата имаме нужда да пийнем по нещо.

Когато излязоха, Борис Мелников и Петър Негулеску продължаваха да седят зашеметени на столовете си и да съзерцават като оглупели своите шахматни дъски.

Трейси и Джеф седнаха в бара на най-горната палуба на маса за двама.

— Ти беше великолепна — засмя се Джеф. — Забеля за ли изражението върху лицето на Мелников? Помислих, че ще получи инфаркт.

— А на мен ми се струваше, че аз ще получа инфаркт — отвърна Трейси. — Колко спечелихме?

— Около двеста хиляди долара. Утре сутринта, при пристигането ни в Саутхемптън, ще ги получим от касиера. Ще се срещнем на закуска в ресторанта.

— Чудесно.

— Мисля, че сега трябва да подремнем. Разреши ми да те изпратя до твоята каюта.

— Не ми се спи, Джеф. Превъзбудана съм. Ти си легни.

— Държа се като истински герой — каза й Джеф. Той се приведе и леко я целуна по бузата. — Лека нощ, Трейси.

— Лека нощ, Джеф.

Тя видя как той си отиде. Да си ляга? Невъзможно! Това беше най-фантастичната нощ в живота й. Руснакът и румънецът бяха така уверени в себе си, така арогантни. Джеф й бе казал: „Довери ми се“, и тя го бе послушала. Тя не си правеше илюзии по отношение на него. Изпечен мошеник. Но той бе духовит, забавен и умен и човек се чувстваше добре в неговата компания. Но тя, разбира се, никога нямаше да прояви сериозен интерес към него.

На път за своята каюта Джеф срещна един от корабните офицери.

— Чудесен мач, господин Стивънс. Новината за него вече изтече по радиото. Струва ми се, че представители на пресата ще посрещнат и двама ви в Саутхемптън. Вие ли сте импресариото на госпожица Уитни?

— О, не, просто се запознахме на парахода — отвърна непринудено Джеф, но умът му трескаво заработи. Ако свържат с него Трейси, щеше да замирише на предварително подготвена работа. Можеше дори да се стигне до възбуждане на разследване. Той реши да вземе парите преди още да са се породили каквито и да е съмнения.

Джеф написа бележка на Трейси. Прибрах парите и ще се срещнем да го отпразнуваме на закуска в хотел „Савоя“. Ти беше великолепна. Джеф.

Той постави бележката в запечатан плик и го подаде на един стюард.

— Моля ви, предайте това на госпожица Уитни утре рано сутринта.

— Да, сър.

Джеф тръгна към кабинета на корабния касиер.

— Простете за безпокойството — извини се Джеф, — но след няколко часа слизаме и зная, че ще бъдете много зает. Възможно ли е да се разплатим още сега?

— Разбира се — отвърна усмихнато касиерът. — Вашата млада дама е същинска чародейка, не е ли така?

— Напълно съм съгласен.

— Извинете за любопитството, господин Стивънс, но къде се е научила да играе така шах.

Джеф се приближи до него и му призна.

— Дочух, че се е учила при Боби Фишер.

Касиерът извади два големи кафяви плика от сейфа си.

— Това са много пари и са неудобни за носене. Желаете ли да ви издам чек за цялата сума?

— Не. Не се безпокойте. Ще ги взема такива, каквито са — увери го Джеф. — Бихте ли ми направили една услуга? Пощенското корабче ще посрещне парахода преди още той да е пристанал, нали?

— Да, сър. Очакваме го в около шест часа тази сутрин.

— Много ще съм ви задължен, ако уредите да си тръгна оттук с него. Майка ми е сериозно болна и ми се иска да пристигна при нея преди… — гласът му се понижи, — преди да е станало много късно.

— О, много съжалявам. Ще уредя всичко с митническите власти.

В 6.15 часа сутринта, с два големи плика, грижливо скътани в куфара му, Джеф Стивънс се спусна по трапа и се качи в пощенското корабче. Той се обърна да погледне за последен път огромния параход, издигнал се до него като планина. Джеф щеше да слезе на брега много преди акостирането на „Куин Елизабет II“.

— Пътуването беше прекрасно — подхвърли Джеф на един моряк от пощенското корабче.

— Да, наистина — отвърна някакъв глас.

Джеф се обърна. Върху навитото на руло корабно въже седеше Трейси с леко развята около лицето си коса.

— Трейси! Какво правиш тук?