Ако утрото настъпи - Страница 75

Птиците имаха ефектна окраска. Богата цветна гама преливаше в синьо-черно, сиво-синьо с ивици и сребристо.

— Но бели нямате — забеляза Трейси.

— Пощенските гълъби никога не са бели — обясни Гюнтер, — защото белите пера лесно се набиват в очи, а пощенските гълъби летят със средна скорост от четиридесет мили в час.

Трейси видя как Гюнтер храни гълъбите със специална храна, съдържаща витамини.

— Този вид гълъби е удивителен — обясни Гюнтер. — Знаете ли, че те са в състояние да открият своя дом на разстояние повече от петстотин мили?

— Това е удивително!

И гостите бяха удивителни. Имаше един министър с жена си, един граф, един генерал с приятелката си, както и махаранито на Морви — много привлекателна и приятелски настроена млада жена. „Моля ви, наричайте ме Ви Джи“, каза тя без почти никакъв акцент в гласа си. Носеше тъмночервено сари със златисти нишки и най-прекрасните бижута, каквито Трейси бе виждала някога в живота си.

— Повечето от бижутата си държа в специално хранилище — обясни Ви Джи. — В наши дни се появиха много крадци.

В неделя следобед, малко преди Трейси да се завърне в Лондон, Гюнтер я покани в кабинета си. Седнаха да пият чай. Докато Трейси наливаше чая в тънкостенни чаши, тя му каза:

— Не зная защо ме покани тук, Гюнтер, но независимо от причината прекарах чудесно.

— Приятно ми е да чуя това, Трейси — след кратко мълчание той продължи. — Непрестанно те наблюдавам.

— Така ли!

— Имаш ли някакви планове за бъдещето?

Тя се подвоуми.

— Не. Още не съм решила какво ще правя.

— Струва ми се, че можем да работим успешно заедно.

— Имаш предвид в твоя антикварен магазин?

Той се засмя.

— О, не, скъпа. Жалко би било да се пропилее така твоят талант. Знаеш ли, известно ми е твоето приключение с Конрад Морган. Справила си се блестящо.

— Гюнтер… всичко това за мен сега е минало.

— А какво е твоето бъдеще? Ти каза, че нямаш никакви планове. Длъжна си да мислиш за своето бъдеще. Колкото и пари да имаш, един ден те положително ще се стопят. Предлагам ти сътрудничество. Аз се движа из много богати и международни кръгове. Посещавам благотворителни балове, ловни срещи, увеселения на яхти. Осведомен съм за пристигането и заминаването на богаташите.

— Не разбирам какво общо има всичко това с мен…

— Мога да те въведа в този златен кръг. И наистина го смятам за златен, Трейси. Мога да ти доставям информация за баснословни бижута и картини и как да ги взимаш по най-безопасния начин. После мога да ги продавам. Така ще уравновесяваш сметките на богаташите с останалите хора. Ще делим всичко по равно. Какво ще кажеш?

— Ща кажа не.

Той внимателно я огледа.

— Разбирам. Нали ще ми се обадиш, ако промениш решението си?

— Няма да го променя, Гюнтер.

Късно следобед Трейси се върна в Лондон.

Трейси вече обожаваше Лондон. Обядваше в „Ла гаврош“ при Бил Бентли и в „Куан дьо фо“, посещаваше след театър „Дроунс“, за да вкуси истински американски хамбургер и люти чушлета. Посещаваше Националния театър и Кралската опера, присъстваше на търгове, организирани от „Кристи“ и „Сотби“. Пазаруваше в Харъдс, Фортнъм и Мейсън, ровеше се с удоволствие сред книгите в Хатгърд, Файлс и В. X. Смит. Нае кола с шофьор и прекара незабравим уикенд в хотел „Чютън Глен“ в Хемпшър, точно до Ню Форест, където условията бяха прекрасни, а обслужването безупречно.

Но всичко това струва пари. Колкото и пари да имаш, един ден те положително ще се стопят. Гюнтер беше прав. Парите й нямаше да траят вечно и Трейси разбра, че е длъжна да помисли за бъдещето си.

Отново получаваше покани за прекарване на почивните дни в имението на Гюнтер. Всяко посещение й доставяше голямо удоволствие и тя се връщаше възхитена от компанията на Гюнтер.

Една неделна вечер някакъв член на парламента се обърна към Трейси по време на вечерята и я запита:

— Никога не съм срещал истинска тексаска, госпожице Уитни. Как изглеждат тези хора?

Трейси започна да имитира по дяволит начин новозабогатяла тексаска вдовица и накара цялата компания да се залива от смях.

По-късно, когато Трейси и Гюнтер останаха насаме, той я запита:

— Искаш ли да спечелиш едно малко състояние с тази твоя имитация?

— Не съм актриса, Гюнтер.

— Подценяваш се. В Лондон съществува бижутерийна фирма, която се нарича „Паркър и Паркър“. За тях е истинско удоволствие, както казвате вие, американците, да оскубват своите клиенти. Ти ми подсказа една идея как да ги накараме да платят за тази своя непочтеност.

Той сподели с Трейси идеята си.

— Не — отвърна Трейси.

Но колкото повече си мислеше за нея, толкова повече нарастваше интересът й. Спомни си вълнението, което изпита, когато надхитри полицията в Лонг Айлънд, за Борис Мелников и Петър Негулеску, за Джеф Стивънс. Това бяха неописуеми трепети. Независимо от всичко сега това представляваше само част от нейното минало.

— Не, Гюнтер — каза отново тя.

Но този път сигурността в гласа й не прозвуча така твърдо.

В Лондон беше необикновено горещо за октомври както англичаните, така и туристите се възползваха от яркото слънце. Обедното движение беше много натоварено и с много задръствания по площад Трафалгър, по Черинг Крос и площад Пикадили. Бял даймлер сви от улица Оксфорд по Ню бонд и продължи пътя си сред останалите превозни средства, носле премина край Ролан Картиер, Гайгерс и Кралската шотландска банка. Малко след нея колата спря пред бижутериен магазин. На дискретно закачена лъскава табелка отстрани на вратата беше написано: „ПАРКЪР И ПАРКЪР“. От лимузината слезе униформен шофьор и се втурна да отвори задната врата. От нея изскочи млада русокоса жена с чудесна прическа и прекалено силен грим, с плътно прилепнала към тялото плетена италианска рокля и самурено палто, напълно неподходящо за времето.