Ако утрото настъпи - Страница 64

Джеф се прегледа.

— Няма причина да не станете баща на здрави деца — увери го лекарят.

И въпреки това резултат нямаше.

През един черен понеделник светът на Джеф изведнъж се разпадна. Всичко започна сутринта, когато потърси аспирин в аптечката на Луиз. Намери цяло рафтче с противозачатъчни хапчета. Една от опаковките беше почти празна. До нея стоеше съвсем невинно мускалче с бял прах и малка златна лъжичка. А денят едва започваше.

По обяд Джеф седеше в дълбоко кресло в клуб „Пилигрим“ и чакаше Бъдж, когато съвсем случайно дочу разговора на двама мъже зад себе си.

— Кълне се, че пенисът на нейния италиански певец бил по-дълъг от двадесет и пет сантиметра.

Последва хихикане.

— Ами на Луиз дългите винаги са й харесвали.

Говорят за някаква друга Луиз, каза си Джеф.

— Сигурно затова се омъжи така бързо за онзи циркаджия. Разказва обаче забавни истории за него. Няма да повярваш какво е направил онзи ден…

Джеф стана и излезе като пиян от клуба.

За първи път го завладя силен гняв. Изпитваше желание да убие някого. Да убие непознатия италианец. Да убие Луиз. С колко ли мъже беше спала през изтеклата година? През цялото време са му се присмивали. Бъдж, Ед Зелър, Майк Куинси, Алън Томпсън и техните жени са си правили огромни шеги на негов гръб. А Луиз, жената, която искаше да вземе под своя закрила? Първата реакция на Джеф бе да си стегне багажа и да замине. Но това не би било достатъчно. Нямаше намерение да даде възможност на тези негодници да се смеят последни.

Същия следобед Джеф се прибра вкъщи, но Луиз я нямаше.

— Мадам излезе още сутринта — съобщи му икономът Пикънс. — Мисля, че има неотложни срещи.

Сигурен съм, че има, помисли си Джеф. Сигурно се люби с онзи италианец с двадесет и пет сантиметровия. Боже мой!

Когато Луиз се прибра у дома, Джеф се бе вече напълно успокоил.

— Добре ли прекара деня? — запита я Джеф.

— О, най-обичайните скучни задължения, мили. Ходих на фризьор, пазарувах… А ти как прекара деня, ангел мой?

— Твърде интересно — отвърна искрено Джеф. — Научих много нови неща.

— Бъдж ми каза, че се справяш чудесно с работата.

— Вярно — съгласи се Джеф. — И много скоро ще се справям още по-добре.

Луиз го погали по ръката.

— Умничкият ми съпруг. Защо не си легнем днес по-рано?

— Не тази вечер — отвърна Джеф. — Боли ме глава.

Следващата седмица Джеф посвети на съставяне на планове.

Започна по време на обяда в клуба.

— Някой от вас да е запознат с компютърните измами? — запита Джеф.

— Защо питаш? — полюбопитства Ед Зелър. — Да не би да си замислил някоя?

Всички избухнаха в силен смях.

— Не, не, говоря сериозно — настоя Джеф. — Това е голям проблем. Хората използват компютрите и ограбват с тяхна помощ банки, застрахователни компании и предприятия за милиони долари. Нещата от ден на ден се усложняват.

— Звучи твърде много по твоята част — промълви Бъдж.

— Срещнах се с един човек. Показа ми компютър, с който твърди, че не могат да се правят никакви злоупотреби.

— И ти искаш да му го задигнеш — пошегува се Майк Куинси.

— Всъщност имам намерение да събера пари и да го подпомогна. Затова исках просто да разбера дали някой от вас разбира от компютри.

— Не — ухили се Бъдж, — но ние знаем всичко относно подпомагането на изобретателите, нали приятели?

Отново избухнаха в гръмогласен смях. Два дни по-късно Джеф мина покрай обичайната им маса в клуба и обясни на Бъдж.

— Съжалявам, но днес няма да мога да седна при вас. Имам гост за обяд.

Когато Джеф се премести на друга маса, Алън Томпсън се засмя:

— Сигурно има среща с дамата с брадата от цирка.

Попригърбен и посивял мъж влезе в ресторанта, след което го заведоха на масата при Джеф.

— Божичко! — възкликна Майк Куинси. — Това не е ли професор Акерман?

— Кой е професор Акерман?

— Никога ли не четеш нещо друго освен финансовите отчети, Бъдж? Върнън Акерман се появи миналия месец на корицата на „Тайм“. Председател е на Националния научен съвет на президента. Той е най-блестящият учен на нашата страна.

— Какво общо, по дяволите, може да има професорът с моя възлюбен зет?

По време на целия обяд Джеф и професорът обсъждаха нещо много задълбочено. Любопитството на Бъдж и неговите приятели непрестанно се разпалваше.

Когато професорът си отиде, Бъдж даде знак на Джеф да се премести на тяхната маса.

— Хей, Джеф. Кой беше този?

Джеф погледна сконфузено.

— О… да не би да имаш предвид Върнън?

— Точно така. И какво си говорехте през цялото време?

— Ние ли… ами… — Останалите наблюдаваха как Джеф се мъчи да отклони въпроса. — Аз… виж какво… може би ще пиша книга за него. Той е много интересна личност.

— Не знаех, че си писател.

— Ами струва ми се, че всеки един от нас би могъл да се заеме по някое време и с това.

Три дни по-късно Джеф имаше нов гост за обяд. Този път Бъдж разпозна госта.

— Я виж ти! Та това е Симор Джарет, председател на съвета на „Джарет Интернешънъл Къмпютър“. Каква работа има, по дяволите, той с Джеф?

Джеф и неговият гост отново потънаха в дълъг и оживен разговор. Когато обядът им свърши, Бъдж повика отново Джеф.

— Джефри, какво има между теб и Симор Джарет?

— Нищо — отвърна бързо Джеф. — Просто си говорехме.

Той понечи да си тръгне, но Бъдж му препречи пътя.

— Не бързай, стари приятелю. Симор Джарет е много зает човек. Той няма да седне на дълъг разговор за едното нищо.

Тогава Джеф отвърна сериозно.

— Е, добре. Истината, Бъдж, е, че Симор колекционира пощенски марки и аз му разказах за една марка, която по всяка вероятност ще успея да намеря.