Ако утрото настъпи - Страница 65

Истината е, че ме будалкаш, помисли си Бъдж.

През следващата седмица Джеф обядва в клуба с Чарлс Бартлет, президент на „Бартлет и Бартлет“, една от най-крупните частни предприемачески групи в света. Бъдж, Ед Зелър, Алън Томпсън и Майк Куинси наблюдаваха прехласнати как приближили глави, двамата мъже задълбочено разговаряха.

— Твоят зет напоследък се движи в много изискани среди — забеляза Зелър. — Какви сделки е замислил, а, Бъдж?

Бъдж отвърна раздразнено:

— Не зная, по дяволите, но съм сигурен, че ще разбера. След като Джарет и Бартлет проявяват интерес, тогава сигурно става въпрос за много пари.

Те видяха, че Бартлет се надигна от мястото си, раздруса въодушевено ръката на Джеф и си тръгна. Когато Джеф мина край тяхната маса, Бъдж го хвана за ръката.

— Седни, Джеф. Искаме малко да си поговорим с теб.

— Трябва да се връщам в кабинета си — задърпа се Джеф. — Аз…

— Не забравяй, че работиш при мен. Седни. — Джеф седна. — С кого обядва?

Джеф се подвоуми.

— Нищо особено. С един стар приятел.

— Чарлс Бартлет ти е стар приятел, така ли?

— Точно така.

— И какво си говорехте с твоя стар приятел Чарли?

— А… преди всичко за коли. Чарли си пада по старите автомобили. Чух за един пакард от 1937 година, с четири врати и подвижен покрив…

— Я престани с тези глупости — каза рязко Бъдж. — Ти нито събираш пощенски марки, нито пък пишеш книги. Всъщност, какво правиш?

— Нищо. Аз…

— Събираш пари за нещо, не е ли така, Джеф? — обърна се към него Ед Зелър.

Бъдж прегърна Джеф с месестата си ръка.

— Хей, приятелче, та аз съм ти зет. Ние сме едно семейство, забрави ли? — той притисна Джеф в мечешка прегръдка. — Свързано е с този защитен от грешки компютър, за който ни разказа миналата седмица, така ли е?

От лицето на Джеф разбраха, че най-сетне са го хванали натясно.

— Ами, да.

На този кучи син сякаш трябваше да му вадят думите с клизма.

— Защо не ни каза, че е замесен и професор Акерман?

— Не смятах, че ще проявите интерес.

— Не си прав. Когато търсиш капитали, първо трябва да се обърнеш към приятелите си.

— С професора не се нуждаем от капитали — отвърна Джеф. — Джарет и Бартлет…

— Джарет и Бартлет са алчни акули. Живи ще ви глътнат — възкликна Алън Томпсън.

Ед Зелър продължи темата на разговора.

— Джеф, когато правиш сделки с приятели, тогава си по-спокоен.

— Вече всичко е уредено — съобщи им Джеф. — Чарли Бартлет…

— Подписал ли си нещо досега?

— Не, но дадох дума…

— Тогава нищо не е уредено. По дяволите, Джеф, в бизнеса хората менят мнението си на всеки час.

— Не биваше дори да обсъждам този въпрос с вас — възрази Джеф. — Името на професор Акерман не бива да се замесва. Той има договор с правителствена агенция.

— Известно ни е — отвърна успокоително Томпсън.

— Професорът смята ли, че този компютър ще върши работа?

— О, вече му е известно, че той върши работа.

— Ако е добър за Акерман, защо тогава да не е добър и за нас, какво ще кажете, приятели?

Всички единодушно се съгласиха.

— Слушайте, аз не съм учен — каза Джеф. — Не гарантирам за нищо. Може цялата тази работа да не струва и пукната пара.

— Така е. Разбираме. Но може и да струва, Джеф. Колко голямо трябва да е това нещо?

— Бъдж, този продукт ще намери пазар в целия свят. Дори и не се наемам да кажа каква цена може да му се постави. Всеки ще може да го ползва.

— Какъв начален капитал ти е необходим?

— Два милиона долара, но засега са необходими двеста и петдесет хиляди долара. Бартлет обеща…

— Забрави за Бартлет. Това са дребни пари, стари приятелю. Сами ще ги съберем. Всичко ще остане у нас. Така ли е, приятели?

— Така е.

Бъдж вдигна глава, щракна с пръсти и един от келнерите се приближи бързо до масата.

— Доминик, донеси на господин Стивънс хартия и писалка.

Поръчката беше изпълнена начаса.

— Ние можем да нахвърлим този договор още сега — обърна се Бъдж към Джеф. — Състави договор, с който ни даваш правата. Ние ще го подпишем и още утре сутринта ще имаш потвърден чек за двеста и петдесет хиляди долара. Съгласен ли си?

Джеф хапеше долната си устна.

— Бъдж, обещах на господин Бартлет…

— Бартлет да върви по дяволите — изръмжа Бъдж. — Ти за неговата сестра ли си женен или за моята? А сега, пиши!

— Нямаме още патент…

— Пиши, да го вземат дяволите! — Бъдж пъхна писалката в ръката на Джеф.

Джеф се зае да пише с нежелание. „С настоящото прехвърлям всички свои права, претенции и интереси от математическия компютър ОЛАТЕМС на купувачите: Доналд «Бъдж» Холандър, Ед Зелър, Алън Томпсън и Майк Куинси, срещу възнаграждение от два милиона долара, от които двеста и петдесет хиляди долара при подписването на договора. ОЛАТЕМС е изпробван основно, евтин е, не създава затруднения и използва по-малко енергия от който и да е съществуващ на пазара компютър. ОЛАТЕМС не изисква поддръжка или части за период от минимум десет години.“

Всички надничаха над рамото на Джеф, докато той пишеше.

— Божичко! — възкликна Ед Зелър. — Десет години!

Нито един от съществуващите компютри не може да се похвали с подобно нещо.

Джеф продължи да пише.

„Купувачите приемат, че нито професор Акерман, нито аз притежаваме патент за ОЛАТЕМС…“

— Ние ще се погрижим за това — прекъсна го нетърпеливо Алън Томпсън. — Имам адвокат, който е цар по патентите.

Джеф отново продължи писането.

„Аз обясних на купувачите, че ОЛАТЕМС може би не притежава никаква стойност, а също и това, че нито професор Върнън Акерман, нито аз сме предприемали каквито и да е постъпки или възлагали някакви поръчителства, освен посоченото по-горе.“