Ако утрото настъпи - Страница 49

— Госпожице Уитни. — Вече не беше Трейси. — Съжалявам, но онова, което искате, е напълно невъзможно. Вярвам, разбирате, че нашите клиенти не биха жела ли да имат каквото и да е общо с човек, който е лежал в затвора за въоръжен грабеж и опит за убийство. Това е несъвместимо с високия морален облик на нашати банка. Струва ми се, че след случилото се едва ли що бъдете наета от която и да е друга банка. Съветвам ви да опитате да си намерите работа, която съответства на положението, в което се намирате сега. Надявам се, разбирате, че в моите думи няма нищо лично.

Трейси изслуша шокирана думите му, после я облада силен гняв. Накара я да се почувства като отхвърлена от обществото, като прокажена. Не бихме желали да ви изгубим. Вие сте една от най-ценните ни служителки.

— Имате ли да добавите нещо друго, госпожице Уитни?

Това беше уволнение.

Трейси искаше да попита за още много други неща, но разбра, че няма никакъв смисъл.

— Не. Мисля, че вие казахте всичко.

Трейси се обърна и излезе с пламнало лице от кабинета. Сякаш всички банкови служители бихи вперили поглед в нея. Мей беше вече разпространила новината: затворничката се е върнала в банката. Трейси се отправи към изхода с високо вдигната глава и свито сърце.

Не мога да ги оставя да се отнасят така с мен. Останала ми е единствено гордостта и няма да разреша на никой да ми я отнеме.

Трейси стоя цял ден отчаяна в стаята си. Как можеше да прояви такава наивност и да вярва, че ще я посрещнат с отворени обятия? Сега беше знаменитост. „Ти си на първа страница на филаделфийския «Дейли нюз!»“._ Филаделфия да върви по дяволите,_ помисли си Трейси. Тук имаше да свърши още нещо, след което да си отиде. Ще замине за Ню Йорк, където никой не я познава.

Това решение я накара да се почувства по-добре.

Същата вечер Трейси си устрои сама угощение в кафе „Роял“. След тазсутрешната противна среща с Кларънс Дезмънд тя почувства нужда от отморяващата атмосфера на меките светлини, елегантната обстановка и успокояващата музика. Поръча си водка с мартини и докато келнерът я поставяше на масата, Трейси вдигна поглед и сърцето й заблъска лудо в гърдите. В една ниша насреща седяха Чарлс и неговата съпруга. Не бяха я забелязали. Първият подтик на Трейси бе да стане и да си тръгне. Още нямаше готовност да се срещне с Чарлс, поне докато не й се удадеше възможност да задвижи плана си.

— Желаете ли вече да направите поръчката си? — запита главният келнер.

— Ще… ще изчакам, благодаря. — Искаше да реши дали да остане.

Погледна отново към Чарлс и се случи нещо удивително: сякаш наблюдаваше някой непознат. Пред себе си виждаше повяхнал, измъчен, оплешивяващ мъж на средна възраст с приведени рамене и с неизказано изражение на досада върху лицето. Струваше й се невъзможно, че някога е обичала този човек, че е спала с него, че е замисляла да прекара остатъка от живота си с него. Трейси премести поглед върху съпругата му. И от нейното лице лъхаше същата досада. Създаваха впечатление на хора, хванати завинаги в капан, на хора, замръзнали във вечността. Те седяха, без да си разменят нито дума. Трейси си представи безкрайните и скучни вечери, които предстояха и на двамата. Без любов. Без радост. Това е наказанието на Чарлс, помисли си Трейси и изведнъж почувства огромно облекчение, освобождаване от здравите и отблъскващи вериги, с които бе окована.

Трейси даде знак на главния келнер и каза:

— Готова съм да поръчам.

Всичко свърши. Миналото най-сетне беше изпепелено.

Едва след като се върна вечерта в хотела, Трейси си спомни, че има да получава пари от фонда на работодателите. Седна и изчисли сумата. Възлезе на 1.375,65 долара.

Трейси написа писмо на Кларънс Дезмънд и два дни по-късно получи отговор от Мей.

...

Уважаема госпожице Уитни,
В отговор на Вашата молба господин Дезмънд ме моли да ви съобщя, че при съставяне на финансовия план на работодателите Вашият дял е върнат в общия фонд по нравствени съображения. Господин Дезмънд желае да Ви увери, че не изпитва никакви неприятни чувства към Вас.

Трейси не можеше да повярва на очите си. Та те просто крадяха парите й под предлог на някаква си нравственост в банката! Облада я безумна ярост. Няма да се оставя да ме измамят, закле се тя. Вече никой няма да може да ме мами.

Трейси застана пред познатия й вход на „Филаделфия Тръст енд Фиделити Банк“. Носеше дълга черна перука и тъмен грим. На едната й буза се виждаше пресен червен белег. Ако се случеше нещо нередно, щяха поне ди запомнят белега. Въпреки дегизировката Трейси се чувстваше разголена, защото беше работила цели пет години в тази банка и голяма част от персонала я познаваше много добре. Трябваше да действа изключително внимателно, за да не се издаде.

Тя извади от чантата си капачка от бутилка, сложи я в обувката си и влезе, накуцвайки в банката. Вътре беше претъпкано от клиенти, тъй като Трейси избра внимателно часа, в който банката имаше най-много работа. Тя закуцука към гишето за обслужване на посетители и седналият зад него мъж, след привършване на телефонния си разговор, се обърна към нея.

— Да?

Това беше Джон Крайтън, фанатикът на банката. Той мразеше евреите, чернокожите и пуерториканците, но не задължително в този порядък. Докато работеше тук, Трейси се дразнеше от него. Сега лицето му с нищо не подсказваше, че я е разпознал.

— Buenos dias, сеньор. Искам да си открия банкова сметка — каза Трейси.

Трейси говореше с мексикански акцент, който бе чувала месеци наред от устата на своята съкилийничка Паулита.