Ако утрото настъпи - Страница 48

Всяко ведомство обаче бе убедено, че съдията Хенри Лорънс е бил изпратен в чужбина от друга тяхна сродна организация.

— В края на краищата трябва да признаем, че проявената от него смелост буди истинско възхищение — заяви ръководител на ЦРУ. — Той се оказа издръжлив човек. Не призна нищо, не предаде никого. Да ви кажа истината, бих желал да имаме повече хора като него.

Работите на Антъни Орсати не вървяха както трябва и шефът на мафията не разбираше защо. Щастието му изневеряваше за първи път в живота. Започна с измяната на Джо Романо, после Пери Поуп, а сега и отстраняването на съдията, замесен в някаква налудничава шпионска история. Всички те бяха съставна част от машината на Орсати — хора, на които той разчиташе.

Джо Романо заемаше централно място във фамилната организация и Орсати сега не можеше да му намери заместник. Бизнесът вече не се ръководеше така стегнато, започнаха да се получават оплаквания от хора, които никога преди това не биха дръзнали да го направят. Тръгна дума, че Тони Орсати вече е остарял, че не може вече да дърпа юздите на хората си, че организацията му се разпада.

Последната капка, която преля чашата, бе един телефонен разговор с Ню Джърси.

— Чуваме, че имаш неприятности в този град, Тони. Искаме да ти помогнем.

— Какви неприятности — настръхна Орсати. — Напоследък имах някое и друго затруднение, но всичко се оправи.

— Ние чуваме съвсем други работи, Тони. Говори се, че градът ти е станал малко размирен и няма кой да го ръководи.

— Аз го ръководя.

— Може би това вече не е напълно по силите ти. Възможно е да се преуморяваш. Сигурно се нуждаеш от помощ.

— Този град е мой. Никой не може да ми го отнеме.

— Хей, Тони, та кой е споменавал, че се кани да ти го отнеме? Ние просто искаме да ти помогнем. Фамилиите от изток се събраха и решиха да изпратят няколко наши хора при вас да ти окажат известна помощ. В това няма нищо лошо, нали сме стари приятели?

Антъни Орсати почувства студени тръпки по тялото си. В цялата тази работа имаше само едно нередно нещо: малката помощ щеше да стане голяма и да се търкаля като снежна топка.

Ърнестин беше сготвила за вечеря скариди с бамя, сега гозбата къкреше на печката и двете с Трейси чакаха да се прибере Ал. Септемврийската гореща вълна беше изопнала до крайност нервите на всички, затова, когато Ал най-сетне влезе в малкия апартамент, Ърнестин избухна:

— Къде се мотаеш, но дяволите! Шибаната вечеря прегоря, а и на мен ми писна да чакам.

Ал обаче беше прекалено възбуден, за да се поддаде на нейното лошо настроение.

— Мъчих се да открия онзи негодник. И сега, момичета, чуйте какво открих. — Той се обърна към Трейси. — Мафията е вдигнала ръка срещу Тони Орсати. Фамилията от Ню Джърси идва тук да вземе властта. — Върху лицето му се разля широка усмивка. — Спипа го ти това копеле. — Той погледна Трейси в очите и усмивката му мигом угасна. — Не си ли щастлива, Трейси?

Каква странна дума, помисли си Трейси. Щастлива. Беше забравила нейното значение. Питаше се дали някога отново ще изпита нормални чувства. От дълго време единствената й мисъл бе да отмъсти за онова, което причиниха на майка й и на нея. И сега, когато всичко беше вече почти приключило, чувстваше в себе си една голяма празнина.

На следващата сутрин Трейси се отби в една цветарница.

— Искам да изпратите цветя на Антъни Орсати. Погребален венец от бели карамфили, със стойка и широка панделка с надпис: ПОЧИВАЙ В МИР.

На една картичка написа: „От дъщерята на Дорис Уитни.“

КНИГА ТРЕТА

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Филаделфия

Вторник, 7 октомври — 4.00 следобед

Дойде време да се заеме и с Чарлс Станхоуп III. Останалите мъже й бяха непознати. Чарлс все пак бе неин любим, баща на нероденото й дете, който бе обърнал гръб както на нея, така и на нейната рожба.

Ърнестин и Ал дойдоха да изпратят Трейси на летището на Ню Орлиънс.

— Ще ми липсваш — каза й Ърнестин. — Ти наистина накара този град да си седне на задника. Заслужаваш да те изберат за кмет.

— Какво ще правиш във Филаделфия? — запита Ал.

Трейси не им бе казала цялата истина.

— Ще се върна на работа в банката.

Ърнестин и Ал се спогледаха.

— Знаят ли, че се връщаш?

— Не. Но вицепрезидентът на банката ме харесва. Мисля, че няма да имам затруднения. Трудно се намират добри компютърни оператори.

— Е, добре, всичко най-хубаво. И не забравяй да се обаждаш. Пази се, момиче!

Тридесет минути по-късно Трейси летеше вече към Филаделфия.

Тя отседна в хотел „Хилтън“ и окачи единствената си хубава рокля да съхне над ваната. В 11.00 часа на следващата сутрин Трейси отиде в банката и се яви при секретарката на Кларънс Дезмънд.

— Здравей, Мей!

Момичето впери поглед в Трейси, сякаш виждаше пред себе си привидение.

— Трейси! — Не знаеше къде да погледне. — Аз… как си?

— Чудесно! Тук ли е господин Дезмънд?

— Ами… ами не зная. Чакай да проверя. Извинявай.

Тя стана напълно объркана от стола си и нахълта бързо в кабинета на вицепрезидента. След миг се появи отново.

— Можеш да влезеш.

Тя се отдръпна, когато Трейси се упъти към вратата. Кларънс Дезмънд стоеше прав до бюрото си.

— Здравейте, господин Дезмънд. Е, вече се върнах — изрече бързо тя.

— И за какво? — Тонът му беше отблъскващ. Подчертано отблъскващ.

Това изненада Трейси. Все пак тя продължи.

— Вие сам казахте, че съм най-добрата компютърна операторка, която сте срещали, затова си помислих…

— Помислили сте, че ще ви върна на старата длъжност?

— Да, сър. Не съм забравила нищо от моите умения, Все още мога…