Ако утрото настъпи - Страница 37

— Затова съм и тук — отвърна сърдечно той, — за да разрешавам неприятностите.

— О, и аз се надявам на това. Опасявам се, че направих нещо ужасно!

Лестър й отправи най-очарователна и бащинска усмивка.

— Не вярвам, че една прекрасна млада дама като вас е способна да направи нещо ужасно.

— О, наистина е така. — Светлокафявите й очи бяха разширени от ужас. — Секретарка съм на Джоузеф Романо. Преди седмица той ми нареди да поръчам нови празни чекове за текущата му сметка, а аз чисто и просто забравих да го направя. Сега нямаме чекове и когато той научи, не зная какво може да ми се случи. — Тя изговори всичко с тих и кадифен глас.

Името на Джоузеф Романо беше много добре известно на Лестър. Романо беше превъзходен клиент на банката, макар и в личната му сметка да имаше относително малка сума. Всички знаеха, че истинските му пари се перяха другаде.

Романо положително има вкус за секретарки, помисли си Лестър. После отново се усмихна:

— Успокойте се, проблемът не е чак толкова сериозен, госпожо?…

— Госпожица Хартфорд. Лурийн Хартфорд.

Госпожица! Това наистина беше щастлив ден. Лестър. Почувства, че всичко ще се уреди прекрасно.

— Веднага ще ви поръчам нови чекове. Ще ги получите след две-три седмици и…

От гърдите й се отрони лек стон, който се стори на Лестър твърде многообещаващ.

— О, прекалено късно е, а и господин Романо вече ми е сърдит. Просто не мога да се съсредоточа върху работата си, нали разбирате? — Тя се приведе напред така, че гърдите й опряха гишето. После изрече задъхано:

— Ускорите ли издаването на чековете, тогава с удоволствие бих заплатила и допълнително.

Лестър отвърна със съжаление:

— Ах, Лурийн, невъзможно е… — Забеляза, че очите й се наляха със сълзи.

— Да ви кажа правото, това може да ми коства работата.

— Моля ви… Готова съм на всичко.

Думите й прозвучаха като музика в ушите на Лестър.

— Ще ви кажа как ще постъпя. Ще позвъня да ми ги приготвят спешно, а вие ще ги получите в понеделник. Добре ли е?

— О, вие наистина сте великолепен!

Гласът й преливаше от признателност.

— Ще ви ги изпратя в канцеларията и…

— По-добре сама да си ги взема. Не искам господин Романо да научи за глупавата ми постъпка.

Лестър се усмихна снизходително:

— В това няма нищо глупаво, Лурийн. Понякога Всички ние постъпваме малко небрежно.

— Никога няма да ви забравя. До понеделник — прошепна с нежен глас тя.

— Ще ви чакам тук. — Нищо нямаше да е в състояние да го задържи у дома.

Тя му отправи заслепяваща усмивка и излезе с бавни крачки от банката. Каква забележителна походка! Лестър пристъпи с усмивка към картотечния шкаф, извади номера на сметката на Джоузеф Романо и направи по телефона спешна поръчка за нови чекове.

Хотелът на Кармен стрийт не се отличаваше от стотицте останали хотели в Ню Орлиънс, ето защо Трейси се спря на него. Тя живееше от седмица в малка и скромно мебелирана стая. В сравнение със затворническата килия стаята приличаше на същински дворец.

Когато се върна от срещата с Лестър, Трейси свали черната си перука, прекара пръсти през собствената си чудесна коса, махна меките контактни лещи от очите си и избърса тъмния грим от лицето си. После седна на единствения стол в стаята и дълбоко въздъхна. Всичко вървеше като по вода. Лесно научи къде е банковата сметка на Джо Романо. Трейси погледна анулирания чек издаден от Романо на името на майка й за закупения имот. „Джо Романо! Не можеш дори да го докоснеш с пръст“ й беше казала Ърнестин.

Ърнестин не беше права, а Джо Романо заемаше първото място в нейния списък. После следваха останалите. Всички до един.

Тя затвори очи и отново преживя чудото, довело я дотук…

Почувства как тъмните ледени води се сключиха над главата й. Щеше да се удави и това я ужаси. Тя потъна надолу, ръцете й докоснаха тялото на детето, сграбчиха го и тя изскочи на повърхността. В отчаяната си борба да се освободи Ейми повлече наново и двете към дъното, като размахваше неистово ръце и крака. Дробовете на Трейси щяха да се пръснат от задушаване. Самата тя се бореше да се измъкне от този воден гроб, стискаше здраво малкото дете, но чувстваше, че силите й я напускат. Няма да се справим, мина й през ума. Ще умрем и двете. После чу някакви гласове, усети как издърпват тялото на Ейми от ръцете й и закрещя: „Не, за бога!“

Силни ръце хванаха Трейси през кръста и някакъв глас й каза:

— Всичко е наред. Успокой се! Всичко премина!

Трейси потърси с обезумял оглед Ейми и видя, че е спасена и е в ръцете на някакъв човек. Миг след това ги измъкнаха от дълбоките и жестоки води…

Цялата случка щеше да бъде отразена с няколко реда на втора страница в сутрешния вестник, ако не ставаше дума за това, че една затворничка, която не можеше да плува, бе рискувала живота си и бе спасила от удавяне детето на директора на затвора. Още същата вечер вестниците и телевизионните коментатори превърнаха Трейси в героиня. Самият губернатор Хебър посети затворническата болница, придружен от директора Браниган, за да види Трейси.

— Ти извърши истинска геройска постъпка — каза директорът. — Госпожа Браниган и аз сме ти безкрай но благодарни.

Гласът му се задави от вълнение. Трейси все още се чувстваше слаба и разстроена от случилото се.

— Как е Ейми?

— Скоро ще бъде съвсем добре.

Трейси затвори очи. Нямаше да го понесе, ако й се беше случило нещо. Спомни си за проявената от нея студенина, когато детето не искаше нищо друго от нея освен любов, и се почувства силно засрамена. Случката й отне възможността да избяга, но съзнаваше ясно, че ако трябва отново да направи същото, нямаше да се поколебае нито за миг да го повтори.