Ако утрото настъпи - Страница 36

К оглавлению

Надзирателката се върна, намери бележката и я разгъна.

...

ДОБРЕ Е ДНЕС ДА ПРОВЕРИТЕ КАМИОНА С БЕЛЬОТО!

Подпис нямаше. Да не би да е номер! Надзирателката нямаше откъде да разбере. Тя вдигна телефонната слушалка.

— Дайте ми началника на охраната…

Един и петнадесет.

— Ама ти нищо не ядеш — каза Ейми. — Искаш ли малко от моя сандвич?

— Не! Остави ме! — Нямаше намерение да отговаря толкова остро.

Ейми спря да се храни.

— Сърдиш ли ми се, Трейси? Моля ти се, не ми се сърди. Толкова много те обичам. Аз никога не ти се сърдя. — Гледаше я с нежен, но наранен поглед.

— Не ти се сърдя. — Сякаш бе попаднала в ада.

— Ако ти не си гладна, и аз не съм. Трейси, хайде да играем на топка — и измъкна малка гумена топка от джоба си.

Един и петнадесет. Трябваше вече да е на път. Необходими й бяха поне петнадесет минути, за да се добередо помещението. Ако побърза, все още имаше надежда да успее. Но как да остави Ейми сама. Трейси се огледа и зърна в далечината група затворнички, които беряха нещо. В същия миг Трейси реши какво трябва да прави.

— Не искаш ли да играем на топка, Трейси?

Трейси се изправи.

— Добре. Ще играем на една нова игра. Хайде да видим кой може да хвърли по-далеч топката. Първо ще я хвърля аз, а после и ти.

Трейси взе малката гумена топка и я запрати с всички сили по посока на работничките.

— Ей! — възхити се Ейми. — Колко далеч я хвърли!

— Сега ще отида да взема топката — каза й Трейси. — Ти стой тук и ме чакай.

И хукна да бяга, бягаше към свободата, краката й просто летяха над тревата. Беше вече 1.18. Ако закъснее, ще я почакат. Наистина ли? Затича още по-силно. Чу зад гърба си вика на Ейми, но не й обърна внимание. Работничките се придвижваха сега в друга посока. Трейси им извика и те се спряха. Едва си поемаше дъх, докато стигна до тях.

— Случило ли се е нещо? — запита една от тях.

— Не, н… нищо. — Дишаше тежко и едва си поемаше дъх. — Онова момиченце там. Някоя от вас да го наглежда. Аз имам важна работа. Аз…

Чу как я викат по име и се обърна. Ейми се беше покачила върху циментовата стена, ограждаща езерото. Тя махна с ръка.

— Виж ме, Трейси!

— Не! Слез веднага оттам! — изкрещя като обезумяла Трейси.

Докато Трейси я наблюдаваше ужасена, Ейми изгуби равновесие и падна в езерото.

— О, божичко!

Трейси пребледня като мъртвец. Трябваше да направи своя избор, но такъв просто нямаше. Не мога да й помогна. Не сега. Все някой ще я спаси. Аз трябва да спасявам себе си. Трябва да се махна от това място или ще умра.

Часът беше 1.20.

Трейси се обърна и побягна с такава сила, с каквото не беше бягала никога през живота си. Останалите жени се развикаха зад нея, но тя не ги чуваше. Летеше напред, без да съзнава, че обувките й бяха паднали, без да усеща, че острата земя нарязва стъпалата й. Сърцето й биеше лудо, дробовете й щяха да се пръснат, докато се напъваше да бяга все по-бързо и по-бързо. Тя стигна до стената и скочи върху нея. Далеч долу, сред дълбоките и ужасяващи води, зърна Ейми, която размахваше обезумяла ръце и крака, за да се задържи на повърхността. Без минутка колебание Трейси скочи към нея. Щом тялото й докосна водата, Трейси изведнъж осъзна. Божичко! Та аз не зная да плувам!…

КНИГА ВТОРА

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ню Орлиънс

Петък, 25 август — 10.00 часа сутринта

Лестър Торънс, касиер на Първа търговска банка в Ню Орлиънс, се гордееше с две неща: с мъжественоста си по отношение на жените и възможността да преценява правилно своите клиенти. Приближаващият петдесетте Лестър беше дългурест, с бледо лице, мустаци и дълги бакенбарди. На два пъти се размина с повишението в службата, затова пък за отплата използваше сега банката като лично бюро за завързване на запознанства. Отдалеч подушваше проститутките и изпитваше истинско удоволствие да му оказват безплатните си услуги. Самотните вдовици представляваха особено лесна плячка. Те бяха с най-различна външност, възраст и степен на отчаяние и рано или късно заставаха иред неговото гише. Ако бяха превишили временно кредитите си, Лестър ги изслушваше най-внимателно и съчувствено и забавяше изплащането на издадените от тях чекове. Дали не биха желали в израз на благодарност да излязат някога да вечерят заедно? Много клиентки търсеха неговата помощ и му доверяваха прекрасни тайни: да им отпусне например заем без знанието на техните съпрузи… Изразяваха желание някой подписан от тях чек да се запази в тайна… Решаваха да се развеждат и молеха Лестър да им изплати веднага семейните влогове. Лестър проявяваше голяма готовност да удовлетворява желанията им. Както и те неговите.

В тази петъчна сутрин Лестър разбра, че щастието му се е усмихнало. Той зърна жената в момента, в който премина през вратата на банката. Каква красавица! Пригладената й коса падаше върху раменете, тясната пола и опънатият пуловер очертаваха фигура, на която всяка хористка от Лас Вегас страшно би завидяла.

В банката имаше още четирима касиери и очите на младата жена зашариха от гише на гише, сякаш търсеха помощ. Когато погледът й падна върху Лестър, той кимна любезно и окуражително й се усмихна. Тя се упъти към неговото гише, така както очакваше и Лестър.

— Добро утро — поздрави с топъл глас Лестър. — С какво мога да ви услужа? — Забеляза наболите през кашмирения пуловер зърна на гърдите й и си помисли: Бебче, какво ли не бих направил за теб!

— Страхувам се, че имам големи неприятности — промълви тихо жената. Говореше с най-приятния южен акцент, какъвто Лестър беше чувал някога.