Ако утрото настъпи - Страница 30

Тя мислеше доброто на Джуди, но не й се искаше да се раздели с нея. Господ знаеше каква щеше да се окаже следващата гувернантка на Ейми. Такива страхотии се разказваха за безобразията, които вършеха разни непознати с децата.

— Джордж, имаш ли предвид някоя заместничка на Джуди?

Директорът беше размишлявал дълго по този въпрос Имаше десетина подходящи затворнички за длъжността гувернантка на тяхната дъщеря. Трейси Уитни не му излизаше от ума. Около нейното дело съществуваше нещо, което му се струваше твърде обезпокоително. Работеше като професионален криминалист от цели петнадесет години и се гордееше, че едно от най-големите му достойнства представляваше способна му да преценява достойнствата на затворничките. Някои от поставените под грижите му затворнички бяха закоравели криминални престъпнички, а други се намираха в затвора поради това, че бяха извършили престъпление под влиянието на силни страсти или се бяха поддали на моментно изкушение, но на директор Браниган се струваше, че Трейси Уитни не можеше да се причисли към нито една от тези категории. Не че го разколебаваха нейните уверения в невинност, така се държаха всички осъдени. Безпокояха го хората, които бяха уговорили да изпратят Трейси Уитни в затвора. Директорът беше назначен в този затвор от гражданския комитет на Ню Орлиънс под председателството на губернатора на щата и макар непоколебимо да отказваше да се занимава с политика, познаваше добре всички тези играчи. Джо Романо беше мафиот и помощник на Антъни Орсати. Адвокатът Пери Поуп, защитникът на Трейси Уитни, също бе от тяхното ведомство, както и Съдията Хенри Лорънс. Осъждането на Трейси напомняше силно на техния стил на работа.

Директор Браниган направи своя избор. Той отвърна на жена си: „Да. Имам някого предвид.“

В кухнята на затвора имаше ниша с малка масичка и три стола, единственото място, където човек можеше да се почувства малко откъснат от всичко. Ърнестин Литълчеп и Трейси седнаха на тази масичка да пият кафе по време на десетминутната им почивка.

— Мисля, дойде време да ми кажеш защо си се забързала толкова да го духнеш оттук — подхвърли Ърнестин.

Трейси се поколеба. Дали да се довери на Ърнестин? Друг избор нямаше.

— Отвън… отвън има хора, които не постъпиха добре с моето семейство и с мен. Трябва да изляза и да ги накарам да си платят за това.

— Така ли? И какво са направили?

Трейси изрече думите, всяка една от тях й иричиняваше голяма болка.

— Убиха майка ми.

— Кои са те?

— Не мисля, че имената им представляват някакъв интерес за теб. Джо Романо, Пери Поуп, един съдия на име Хенри Лорънс и Антъни Орсати…

Ърнестин я гледаше опулено с отворена уста.

— Боже господи! Ей, момиче, да не ме будалкаш?

— Чувала ли си за тях? — учуди се Трейси.

— Дали съм чувала? Та кой не е чувал за тях? В Ню Орлиънс не става нищо, преди Орсати или Романо да кажат „да“. Не можеш да се захващаш с тях. Веднага ще ти светят маслото.

— Вече ми го светиха — отвърна Трейси с глух глас.

Ърнестин се огледа да не би някой да чуе разговора им.

— Ти или си смахната, или си най-долнопробната курва, каквато никога не съм срещала. Да говори така за недостижимите! — Тя поклати глава. — Откажи се. И то веднага!

— Не. Не мога. Трябва да се измъкна оттук. Ще стане ли?

Ърнестин дълго време мълча. Най-сетне каза:

— Ще поговорим утре в двора.

Когато излязоха на другия ден на двора, те се отдръпнаха в един ъгъл, за да останат сами.

— Тук бяха организирани дванадесет бягства — започна Ърнестин. — Две от затворничките бяха разстреляни. — Трейси не каза нищо. — На кулата има денонощна стража, въоръжена с картечници, и всички до един са най-долни копелета. Избяга ли някоя затворничка, стражата ще изгуби службата си, затова не му гледат много и веднага ти теглят куршума. Целият затвор е заграден с телена мрежа и ако успееш да я преминеш и да се отървеш от картечниците, тогава пускат след теб хрътките, които подушват и пръдня от комар. На няколко мили по-нататък има база на националната гвардия и щом оттук избяга затворничка, те изпращат хеликоптер с картечници и прожектори. На никого не му пука дали ще те върнат жива или мъртва. Това кара останалите да не се захващат с такива планове.

— Но въпреки всичко опитват — каза настойчиво Трейси.

— Онези, които бягат, получават помощ отвън, имат приятели, които успяват да пробутат в затвора оръжие, пари и дрехи. Отвън ги чакат и коли. И въпреки това пак ги залавят.

— Мен няма да ме заловят — закле се Трейси.

Приближи се надзирателка. Тя подвикна на Трейси:

— Вика те директорът. И по-живо.

— Имаме нужда някой да се грижи за малката ни дъщеря — каза директорът Браниган. — Тази работа е доброволна. Ако не желаете, не е задължително да приемате.

Някой да се грижи за малката ни дъщеря. Мозъкът на Трейси трескаво заработи. Това можеше да улесни бягството й. Започнеше ли работа в къщата на директора, тогава вероятно щеше да научава много повече неща за положението в затвора.

— Добре — отговори Трейси. — Съгласна съм да поема работата.

Джордж Браниган остана доволен. Изпитваше някакво странно и нелепо чувство, че дължи нещо на тази жена.

— Добре. Заплатата е по шестдесет цента на час. Парите ще ви бъдат внасяни по сметка в края на всеки работен месец.

На затворничките не се разрешаваше да държат пари в ръка, затова всички натрупани на тяхна сметка средства им се изплащаха при освобождаването.

В края на месеца вече няма да ме има тук, помисли си Трейси, но отвърна гласно: