Ако утрото настъпи - Страница 31

К оглавлению

— Това е чудесно.

— Можете да започнете още утре сутринта. Главната надзирателка ще ви уведоми за подробностите.

— Благодаря ви, господин директоре.

Той погледна Трейси и за миг се изкуси да й каже нещо повече. Не беше съвсем сигурен какво. Вместо това каза:

— Това е всичко.

Когато Трейси съобщи новината на Ърнестин, чернокожата се замисли.

— Това означава, че те приемат вече за доверено лице. Ще се движиш из затвора. Това може да улесни бягството ти.

— И как ще го направя? — запита Трейси.

— Имаш три възможности, но и трите са рисковани. Първата е да се изнижеш незабелязано. Някоя вечер ще използваш дъвка, за да се облепят ключалките на нашата килия и на вратите на коридора. Измъкваш се на двора, мяташ одеяло върху телената мрежа, прехвърляш се и беж да те няма.

С кучета и хеликоптери по петите й! Трейси почувства как куршумите от картечниците на стражата се забиват в тялото й. Цялата потръпна.

— Кои са останалите възможности?

— Втората е да го отпрашиш с оръжие и заложник. Заловят ли те, ще ти лепнат още нещо на задника. — Тя забеляза озадаченото изражение върху лицето на Трейси. — Това означава, че ще увеличат от две до пет години присъдата ти.

— А третата?

— Просто излизаш най-спокойно оттук и си продължаваш пътя. Това се отнася до доверените затворнички, които излизат оттук по служба. Стъпи ли ти веднъж крачето отвън, момиче, продължаваш право напред, без повече да се обръщаш назад.

Трейси се замисли върху това. Без пари, кола и място, където би могла да се укрие, тя не би имала никакви изгледи за успех.

— Още при първата проверка ще разберат, че ме няма, и ще започнат да ме търсят.

Ърнестин въздъхна.

— Идеален план за бягство няма, малката. Затова и никой не е успял да се измъкне досега оттук.

Аз ще успея, закле се Трейси. Ще успея.

Сутринта, в която отведоха Трейси в дома на директор Браниган, се навършиха точно пет месеца от влизането й в затвора. Тя се чувстваше притеснена от предстоящата среща със съпругата на директора и неговата дъщеричка, понеже ужасно й се искаше да получи тази работа. Тя представляваше пътя й към свободата.

Трейси влезе в голяма и приятна на вид кухня и седна. Чувстваше как се изпотява под мишниците и как капчиците пот започнаха да се стичат надолу по тялото й. На вратата се появи жена, облечена в розова домашна роба.

— Добро утро — поздрави тя.

— Добро утро.

Жената понечи да седне, но промени решението си и остана права. Сю Елън Браниган имаше миловидно лице, руса коса и беше някъде между тридесетте и четиридесетте. Маниерите й бяха малко странни и отвлечени. Слаба и свръхчувствителна, тя никога не знаеше как да се държи със своите прислужнички затворнички. Дали да им изказва благодарност, че й помагат, или просто да им нарежда? Дали да се държи приятелски, или да се отнася с тях като със затворнички? Сю Елън все още не се бе научила да живее сред наркоманки, крадли и убийци.

— Аз съм госпожа Браниган — избърбори набързо тя. — Ейми вече е почти на пет години и можете да си представите колко са буйни децата на тази възраст. Боя се, че непрестанно трябва да бъде под око. — Тя погледна лявата ръка на Трейси. Не носеше халка, но сега това не означаваше нищо. Особено при по-низшите класи, помисли си Сю Елън. След кратко мълчание попита внимателно: — Имате ли деца?

През главата на Трейси мина мисълта за нероденото й дете.

— Не.

— Разбирам. — Сю Елън се смущаваше от тази млада жена. Тя не отговаряше ни най-малко на нейните представи. У нея имаше някаква изисканост. — Сега ще доведа Ейми. — Тя излезе бързо от кухнята.

Трейси се огледа. Доста голямата къща беше чиста и подредена с вкус. На Трейси й се струваше, че от години не е влизала в къща. Това беше частица от друг свят, от външния свят.

Сю Елън се върна в кухнята, повела за ръка малко момиче.

— Ейми, това е… — Дали към затворничките се обръщат с малките им или с фамилните им имена? — Това е Трейси Уитни.

— Здравей — поздрави Ейми. Беше слабичка като майка си и имаше дълбоки и интелигентни очи с цвят на лешник. Не беше красиво дете, но от нея се излъчваше открита и затрогваща дружелюбност.

Няма да й разреша да ме докосне.

— Ти ли си новата ми бавачка?

— Да, ще помагам на майка ти да се грижи за теб.

— Джуди излизаше под честна дума, знаеш ли? И ти ли ще излизаш под честна дума от затвора?

Не, помисли си Трейси и добави гласно:

— Аз ще остана дълго време тук, Ейми.

— Това е добре — каза весело Сю Елън. После поруменя от смущение и прехапа устна. — Исках да кажа… — Тя се завъртя из кухнята и започна да обяснява на Трейси за задълженията й. — Ще се храните с Ейми. Можете да й правите закуската и да се занимавате сутрин с нея. Готвачката ще приготвя обяда тук. Ейми спи следобед а после обича да се разхожда из района на стопанството. Струва ми се, че за едно дете е полезно да наблюдава как се развиват растенията, нали?

— Да.

Стопапството се намираше от другата страна на главната сграда на затвора и двадесетте акра земя, засадени със зеленчуци и плодни дървета, се обработваха от доверени затворнички. Там имаше и голямо изкуствено езеро, заобиколено от каменна стена, чиито води се използваха за напояване.

Следващите пет дни бяха като същински нов живот за Трейси. При други обстоятелства тя щеше да се радва, че се откъсва от мрачните стени на затвора, че е свободна да се разхожда из стопанството, но сега тя мислеше единствено за своето бягство. Когато не се занимаваше с Ейми, трябваше да се връща в затвора. Всяка вечер заключваха Трейси в нейната килия, на следващата сутрин се събуждаше с илюзията, че е на свобода. След закуската в трапезарията на затвора тя отиваше в къщата на директора и приготвяше закуската на Ейми. Трейси се бе научила от Чарлс да готви доста добре, затова изобилието от хранителни продукти по рафтовете на директорската кухня я изкушаваше, но Ейми предпочиташе обикновените закуски от овесена каша или тестени храни с плодове. След това Трейси започна да учи Ейми на игрите, които нейната майка беше играла с нея.