Ако утрото настъпи - Страница 23

Трейси си избра маса с непознати затворнички, седна и изяде и последната трошичка от безвкусната храна. Прекара следобеда сама в килията. В 2.45 нейните съкилийнички се върнаха.

Щом зърна Трейси, Паулита се ухили изненадана.

— Значи се върна, котенце. Нали ти хареса онова, което ти направихме, а?

— Добре. Подготвили сме ти още нещо.

Трейси с нищо не показа, че чува подигравките им. Насочи вниманието си към чернокожата. Ърнестин Литълчеп стана причина Трейси да се върне в същата килия. Трейси не й се доверяваше. Нито за миг. Но имаше нужда от нея.

Ще ти дам един съвет, querida. Тук командва Ърнестин Литълчеп…

Тази нощ, когато предупредителните звънци задрънчаха петнадесет минути преди лягане, Трейси стана от леглото и започна да се съблича. Този път не прояви лицемерна скромност. Свали всичките си дрехи и мексиканката подсвирна, докато наблюдаваше закръглените й корави гърди, дългите й стройни крака и розовите й бедра. Лола дишаше тежко. Трейси облече нощницата и си легна. Светлината угасна. Килията потъна в мрак.

Измина половин час. Трейси лежеше в мрака и се вслушваше в дишането на останалите.

По едно време Паулита прошепна от другия край:

— Тази нощ мама истински ще те гушне. Свали си пижамката, гълъбче.

— Ще те научим как се прави женска любов и ще я правиш, докато я научиш добре — изкиска се Лола.

Чернокожата все още не проронваше дума. Трейси почувства приближаването на Лола и Паулита в мрака, но този път ги очакваше. Тя вдигна металната пръчка, която стискаше здраво в ръка, замахна с всички сили и улучи лицето на едната жена. Разнесе се болезнен писък. Трейси ритна към другата и видя, че тя падна на пода.

— Ако се приближиш отново, ще те убия — процеди през зъби Трейси.

— Кучка такава!

Трейси чу, че се готвят отново да я нападнат, и вдигна желязото.

В тъмнината проехтя острият глас на Ърнестин.

— Достатъчно! Оставете я!

— Ърнестин, тече ми кръв. Сега ще я наредя…

— Правете каквото ви казвам, по дяволите!

Настъпи дълга тишина. Трейси чу как двете жени се отдръпнаха към леглата си, като продължаваха тежко да дишат. Трейси лежеше напрегната, готова да посрещне следващото им нападение.

— Смела си, гълъбче — чу се гласът на Ърнестин Литълчеп.

Трейси не отговори.

— Нищо не си изпяла на директора. Ако го беше направила, сега да си на оня свят.

Този път Трейси й повярва.

— Защо отказа на директора да те премести в друга килия?

Значи й беше известно и това?

— Исках да се върна отново тук.

— Така ли? И защо?

В гласа на Ърнестин Литълчеп се долови нотка на любопитство.

Настъпи моментът, който Трейси отдавна чакаше.

— За да ми помогнеш да избягам.

ОСМА ГЛАВА

Надзирателката спря пред Трейси и й съобщи:

— Имаш посетител, Трейси.

Трейси я погледна учудено:

— Посетител?

Кой ли можеше да е? Изведнъж се досети. Чарлс. В края на краищата беше дошъл. Но твърде късно. Трябваше да е тук, когато отчаяно се нуждаеше от него. Никога вече няма да имам нужда от него. Или от когото и да е друг.

Трейси последва надзирателката по коридора към помещението за посетители. После прекрачи в него.

До малката дървена маса седеше непознат мъж. Стори й се най-противният човек, когото беше виждала някога в живота си. Нисък, с подпухнало тяло, с дълъг и тънък нос и малка уста. Имаше високо, изпъкнало чело и наситено кафяви очи, които изглеждаха огромни зад дебелите стъкла на очилата му.

Мъжът не стана от мястото си.

— Името ми е Даниел Купър. Директорът ми разреши да разговарям с вас.

— За какво? — запита изпълнена с подозрение Трейси.

— Аз съм детектив от МОЗЗ, това е международна организация за защита на застраховките. Един наш клиент е застраховал картина на Реноар, която е била открадната от дома на Джоузеф Романо.

Трейси пое дълбоко въздух.

— Не мога да ви помогна. Не съм откраднала никаква картина.

Тя тръгна към вратата.

Следващите думи на Купър я накараха да спре.

— Известно ми е.

Трейси се обърна и го погледна внимателно, всичките й сетива се изостриха.

— Никой не я е откраднал. Несправедливо са ви обвинили, мис Уитни.

Трейси седна бавно на един стол.

Даниел Купър беше въвлечен в случая три седмици преди това, когато го повикаха в кабинета на неговия шеф Дж. Дж. Ренолдс в централното управление на МОЗЗ в Манхатън.

— Имам задача за теб, Дан — каза Ренолдс. Даниел Купър ненавиждаше да му казват Дан.

— Ще бъда кратък.

Ренолдс възнамеряваше да обясни всичко накратко, защото Купър го изнервяше. Всъщност Купър изнервяше всички в организацията. Беше странен човек, чудак, така говореха повечето хора за него. Даниел Купър беше затворен напълно в себе си. Никой не знаеше къде живее, дали беше женен и дали имаше деца. Не поддържаше връзки с никого, не участваше в срещите на отдела, не ходеше по събрания. Беше абсолютен самотник и единствената причина, поради която Ренолдс го понасяше, се дължеше на факта, че Купър бе истински гений. Същински булдог, който вместо мозък в главата си имаше компютър. Даниел Купър беше открил сам-самичък повечето откраднати предмети и беше разкрил повече застрахователни измами, отколкото всичките останали агенти, взети заедно. На Ренолдс му се искаше да разбере какво представлява този загадъчен Купър. Изпитваше голямо неудобство да седи пред този човек, който вперваше в него фанатичните си кафяви очи.

— Една компания, която е наша клиентка, е застраховала картина за половин милион долара.

— Реноар. Ню Орлиънс. Джо Романо. Обвинена е жена на име Трейси Уитни. Осъдена е на петнадесет години затвор. Картината не е била открадната.