Ако утрото настъпи - Страница 22

Когато не упражняваше тялото, Трейси упражняваше ума си. Тя лежеше в мрака, решаваше сложни математически уравнения, представяше си, че работи на компютъра в банката, рецитираше стихове, припомни си репликите на пиеси, в които бе участвала в колежа. Тя обичаше да изпипва нещата докрай и щом получеше роля в някоя играна в училище пиеса, в която трябваше да произнася репликите с друго произношение, тя седмици наред проучваше различните произношения, преди да продължи репетициите на пиесата. Веднъж един откривател на таланти я беше поканил да попълни въпросник за Холивуд. „Не, благодаря. Светлините на рампата не ме привличат. Това не е за мен“, му беше отговорила Трейси.

Гласът на Чарлс: Днес си на първа страница на сутрешното издание на Дейли нюз.

Трейси отклони вниманието си от Чарлс. В мозъка й имаше вратички, които засега трябваше да останат затворени.

Игра на: „Назови три невероятни неща за преподаване.“

Да научиш мравката да прави разлика между католици и протестанти.

Да научиш пчелата, че земята се върти около слънцето.

Да обясниш на котката разликата между комунизма и демокрацията.

Преди всичко се съсредоточаваше върху мисълта как да унищожи своите неприятели, всеки един поотделно. Спомни си за една игра, която беше играла като дете. Вдигаше високо ръка към небето и скриваше слънцето. Точно така постъпиха сега с нея. Вдигнаха ръка и скриха живота от нея.

Трейси не знаеше колко затворнички са преживели затварянето им в карцера, но това нямаше никакво значите.

На седмия ден, когато отвориха вратата на килията, Трейси остана заслепена от внезапно нахлулата вътре ярка светлина. Отвън стоеше пазач.

— Ставай! Връщаш се горе!

Той се приведе да й помогне да стане, но за негова голяма изненада тя се изправи леко на крака и излезе без чужда помощ от килията. Останалите затворнички, които извеждаха от карцера, излизаха или съсипани, или посърнали, но тази тук правеше изключение. Около нея витаеше някакво достолепие, някаква самоувереност, напълно чужди на това място. Трейси застана на светлината, за да привикнат постепенно очите й. Какво съблазнително парче, помисли си надзирателят. Остави я да се изкъпе и можеш да я заведеш навсякъде. Обзалагам се, че е готова на всичко, стига да й се окаже малко внимание.

— Такова красиво момиче като тебе — обърна се той към Трейси — не бива да попада тук. Ако двамата с теб сме приятели, ще се погрижа това да не се случва никога повече.

Трейси обърна лице към него и когато долови погледа й, той начаса реши да се откаже от намерението си.

Пазачът отведе Трейси горе и я предаде на нейната надзирателка.

Тя смръщи лице.

— Божичко, вониш! Върви да се изкъпеш. А тези дрехи ще изгорим.

Студеният душ й подейства удивително добре. Трейси изми косата си с шампоан и се изкъпа от глава до пети с евтиния сапун.

Когато се изкъпа и си сложи чисти дрехи, чакащата я надзирателка й съобщи:

— Вика те директорът на затвора.

Последния път, когато чу тези думи, Трейси повярва, че това ще й донесе свободата. Вече не беше толкова наивна.

Когато влезе в кабинета му, директорът Браниган стоеше до прозореца.

— Седнете, моля!

Трейси седна.

— Участвах в една конференция във Вашингтон. Едва тази сутрин се прибрах и прочетох доклада за случилото се. Не е бивало да ви пращат в карцера.

Тя седеше и го наблюдаваше, безизразното й лице не говореше нищо.

Директорът погледна някакви книжа върху бюрото си.

— Според този доклад вашите съкилийнички са упражнили върху вас сексуално насилие.

— Не, сър.

Директор Браниган кимна съчувствено.

— Понятен ми е вашият страх, но не мога да позволя на осъдените да управляват този затвор. Искам да накажа онези, които са го направили, но са ми необходими вашите свидетелски показания. Сега искам да ми разкажете какво точно се случи и кой е виновен.

Трейси го погледна в очите.

— Никой не е виновен. Паднах от леглото.

Директорът не сваляше дълго време погледа си от нея и тя виждаше изписалото се върху лицето му разочарование.

— Сигурна ли сте?

— Да, сър.

— И няма да промените становището си?

— Не, сър.

Директор Браниган въздъхна.

— Добре. След като решението ви е такова, ще ви преместя в друга килия, където…

— Не желая да ме местите.

Той я погледна удивен.

— Искате да кажете, че желаете да се върнете в същата килия?

— Да, сър.

Той се озадачи. Може би се лъжеше в нея, може би тя самата беше измислила случилото се с нея! Господ само знаеше какво мислят и вършат тези проклети затворнички. Колко му се искаше да го преместят в някой хубав и нормален затвор за мъже, но на жена му и дъщеря му Ейми тук им харесваше. Живееха в прекрасна къща, а около затворническата ферма имаше чудесни места. На тях им се струваше, че живеят сред природата, а той трябваше да се разправя цели двадесет и четири часа в денонощието с тези смахнати жени.

Той погледна седналата пред него млада жена и смутено каза:

— Много добре. Занапред не се замесвайте в неприятности.

— Няма да се замесвам, сър.

Завръщането в килията беше едно от най-трудните неща в живота на Трейси. В мига, в който прекрачи в нея тя изпита наново ужаса от онова, което се бе случило тук. Нейните съкилийнички бяха на работа. Трейси легна на леглото, заби поглед в тавана и се замисли. После се пресегна към долната част на леглото си и измъкна една от разхлабилите се метални пръчки. Пъхна я под дюшека. Когато в 11.00 часа задрънча звънецът, Трейси първа се нареди в коридора. Паулита и Лола седнаха на една маса близо до входа на трапезарията. От Ърнестин Литълчеп нямаше и следа.