Ако утрото настъпи - Страница 118

118

Джеф продължаваше да я удивлява. Той се отнасяше така грижливо и нежно към нея, че защитата й против него постепенно се топеше. Въпреки всичко той не проявяваше никакви плътски претенции към нея. Оставаше си същинска загадка за Трейси. Тя мислеше за всички онези красиви жени, с които го бе виждала, и знаеше, че може да притежава всяка една от тях. Защо стоеше до нея в това малко и захвърлено на края на света място?

Трейси установи, че разговаря за неща, които си мислеше, че никога и с никого няма да обсъжда. Разказа на Джеф за Джо Романо и Тони Орсати, за Ърнестин Литълчеп, за Голямата Берта и за малката Ейми Браниган. Джеф ту изпадаше в ярост, ту в съжаление, ту изразяваше съчувствието си.

Джеф от своя страна, й разказа за своята втора майка и за чичо си Уили, за прекараните от него дни в цирка и за женитбата си с Луиз.

Трейси за първи път изпитваше такава близост към някого.

Неочаквано настъпи време за тръгване. Една сутрин Джеф й каза:

— Полицията не ни търси, Трейси. Мисля, че е време за тръгване.

Трейси изпита силно разочарование.

— Добре. Кога?

— Утре.

— Сутринта ще опаковам багажа — кимна тя.

Тази нощ Трейси лежеше будна и не можеше да заспи. Присъствието на Джеф сякаш изпълваше като никога досега цялата стая. Преживяното щеше да остане като незабравим период от нейния живот, а всичко вече свършваше. Тя погледна към походното легло, на което спеше Джеф.

— Спиш ли? — прошепна Трейси.

— Не…

— За какво мислиш?

— За утре. Как ще напуснем това място. Всичко това ще ми липсва.

— А на мен ще ми липсваш ти, Джеф. — Думите се отрониха от устата й, преди да успее да ги спре.

Джеф се изправи бавно и я погледна.

— Колко ще ти липсвам? — запита той.

— Ужасно много.

В следващия миг той се премести при нея.

— Трейси…

— Шшт. Замълчи. Само ме прегърни. Здраво ме прегърни.

Започна бавно, с нежни докосвания и ласки, с милвания и деликатно разкриване на чувствата. После всичко започна да набъбва, да набира безумна и неистова скорост, докато не се превърна във вакханалия, в оргия на удоволствие, диво и яростно. Коравият му орган я удряше, блъскаше, изпълваше я цялата и тя изпита желание да закрещи от непоносимото удоволствие. Трейси се намираше на върха на блаженството. Почувства как я понася огромна вълна и я издига все по-високо и по-високо, изведнъж в нея избухна експлозия от разтопен метал и цялото й тяло потръпна. Постепенно бурята утихна. Тя затвори очи. Почувства как устните на Джеф я целуват бавно надолу по тялото, надолу и все по-надолу до центъра на нейното същество. Отново бе овладяна от поредна вълна на блажено усещане.

Тя притегли Джеф към себе си и усети как сърцето му бие срещу нейното. Притисна се още по-силно, но въпреки това не постигаше желаната близост. Тя изпълзя към края на леглото и докосна с устни тялото му. Започна да го целува с меки и нежни целувки, да се придвижва, докато не усети в ръката си неговата твърда мъжка сила. Погали го нежно и чу как Джеф стене от удоволствие. След това Джеф се търкулна отгоре й, влезе в нея и всичко започна отново, много по-възбуждащо отпреди, сякаш я обливаше фонтан от необуздано удоволствие. Трейси си помисли: Сега вече узнах всичко. За първи път го узнах. Но не бива да забравям, че това е само за тази нощ, че представлява чудесен подарък за раздяла.

Цялата нощ се любиха и разговаряха за всичко и за нищо, пред двама им сякаш се разтвориха някакви отдавна заключени шлюзове. При изгрев, когато водите в каналите заблестяха с настъпващия ден, Джеф каза:

— Омъжи се за мен, Трейси.

Беше сигурна, че не го е разбрала, но думите се повториха. Трейси схващаше, че това е безумие, че е невъзможно, че няма нищо да излезе, но същевременно беше влудяващо прекрасно, разбираше, че все пак можеше да излезе нещо, и тя прошепна:

— Да. О, да!

Трейси се разплака и се сгуши в сигурността на неговата прегръдка. Никога вече няма да съм сама, мислеше си Трейси. Ние двамата си принадлежим един на друг. Джеф е част от целия ми бъдещ живот.

Утрото настъпи.

Доста време след това Трейси запита:

— Кога разбра, Джеф?

— Когато те видях в онази къща и помислих, че умираш. Едва не полудях.

— А аз помислих, че си избягал с диамантите — призна си Трейси.

Той отново я прегърна.

— Трейси, онова, което направих в Мадрид, не беше заради парите, а заради самата игра — заради предизвикателството. Ето защо и двамата сме в този бизнес, не е ли така? Задава ти се заплетен въпрос, видимо неразрешим, след което ти започваш да си блъскаш главата дали все пак не съществува някакво решение.

Трейси кимна.

— Разбирам. В началото се заех с това, понеже имах нужда от пари. После то се превърна в нещо съвсем различно; раздала съм много пари. Обичам да меря сили с умни, преуспяващи и безскрупулни хора. Харесва ми да живея върху острието на опасността.

След дълго мълчание Джеф каза:

— Трейси… мислила ли си някога да се откажеш от всичко това?

Тя озадачено го погледна.

— Да се откажа ли? Защо?

— По-рано двамата работехме поотделно. Сега всичко се променя. Не бих го преживял, ако нещо се случи. Защо да поемаме нови рискове? Имаме повече пари, отколкото са ни необходими. Защо да не сметнем, че вече сме се пенсионирали?

— И какво ще правим, Джеф?

— Ще измислим нещо — засмя се той.

— Сериозно, мили, как ще прекараме живота си?

— Като вършим всичко онова, което ни харесва, любов моя. Ще пътуваме, ще се отдаваме на любимите си занимания. Аз винаги дълбоко съм се увличал по археологията. Имам желание да организирам разкопки в Тунис. Веднъж дадох обещание на един приятел. Можем да финансираме собствени разкопки. Ще пътуваме из целия свят.

118