Ако утрото настъпи - Страница 119

• Предыдущая
• 119 / 131
• Следующая

— Звучи прекрасно!

— Тогава, какво ще кажеш?

Тя дълго време го наблюдава.

— Съгласна съм, след като и ти го желаеш — отвърна тихо.

Той я прегърна и се засмя.

— Дали да не изпратим официално съобщение на полицията?

И Трейси се засмя заедно с него.

Църквите бяха по-стари от всички други, които беше виждал Купър. Някои датираха от езически времена и понякога той не разбираше дали се моли на дявола, или на Бога. Купър стоеше с наведена глава в древната Църква на монахините, в Сент Бавокерк, Питерскерк и Нувекерк в Делфт и всеки път се молеше за едно и също: Нека я накарам да страда така, както страдам и аз.

На следващия ден Гюнтер Хартог се обади по телефона. Джеф беше излязъл.

— Как се чувстваш? — запита Гюнтер.

— Прекрасно — увери го Трейси.

Гюнтер се обаждаше всеки ден, след като научи какво й се бе случило. Трейси реши да не му съобщава новината за Джеф и за нея, поне засега. Искаше да я запази известно време единствено за себе си, да я обмисля и да й се радва.

— Разбирате ли се с Джеф?

— Чудесно — усмихна се тя.

— Смятате ли и занапред да работите заедно?

Сега се налагаше да му каже.

— Гюнтер… ние… ние вече се отказахме.

За миг настъпи тишина.

— Не разбирам.

— Двамата с Джеф поемаме по правия път, както са се изразявали в добрите стари времена.

— Какво? Но… защо?

— Идеята е на Джеф и аз се съгласих с него. Стига вече опасности.

— А ако предположим, че работата, която имам предвид, ще ви донесе два милиона долара и че не съществува никаква опасност?

— Бих се смяла много, Гюнтер.

— Говоря сериозно, мила. Ще отидете до Амстердам, който се намира само на час път от мястото, където сте, и…

— Ще се наложи да намериш някой друг.

— Страхувам се, че никой друг не би могъл да се заеме с това — въздъхна той. — Бихте ли поне обсъдили този въпрос с Джеф?

— Добре, но от това няма да излезе нищо.

— Довечера ще се обадя отново.

Когато Джеф се върна, Трейси го осведоми за разговора.

— Не му ли каза, че вече сме станали примерни граждани?

— Разбира се, че му казах, скъпи. Посъветвах го дори да намери други хора.

— Но той не се съгласи — досети се Джеф.

— Настоява за нас двамата. Каза, че не съществувал никакъв риск и че сме можели да получим два милиона долара за положеното от нас незначително усилие.

— Което означава, че онова, което е намислил, се охранява така, както форт „Нокс“.

— Или „Прадо“ — добави закачливо Трейси.

Джеф се усмихна.

— Това беше наистина чиста работа, скъпа. Знаеш ли, струва ми се, че точно тогава започнах да се влюбвам в теб.

— А аз мислех, че точно когато открадна моята картина от Гоя, те намразих.

— Бъди искрена — смъмри я той. — Започна да ме мразиш много преди това.

— Прав си. Какво ще отговорим на Гюнтер?

— Вече си му отговорила. Повече няма да се занимаваме с подобни работи.

— Няма ли поне да узнаем какво е намислил?

— Трейси, уговорихме се, че…

— Нали все пак отиваме в Амстердам?

— Да, но…

— Е, добре, докато сме там, мили, защо поне да не чуем какво има да ни каже?

Джеф подозрително я изгледа.

— Ти искаш да го направиш, нали?

— Разбира се, че не искам! Но няма да ни навреди да чуем какво има да ни каже…

На следващия ден те заминаха за Амстердам и отседнаха в хотел „Амстел“. Гюнтер Хартог прелетя от Лондон, за да се срещне с тях.

Те успяха да седнат заедно като случайни туристи в едно моторно корабче, пътуващо по река Амстел.

— Възхитен съм, че ще се ожените — каза Гюнтер. — Приемете най-сърдечните ми поздравления.

— Благодаря, Гюнтер. — Трейси знаеше, че Гюнтер е искрен.

— Уважавам желанието ви да се оттеглите, но се натъкнах на такова уникално положение, че реших да обърна и вашето внимание върху него. То може да се превърне в много изгодна ваша лебедова песен.

— Слушаме те — каза Трейси.

Гюнтер се приведе Напред и започна да разказва с тих глас. Когато свърши, той каза:

— Два милиона долара, ако успеете да го вземете.

— Това е невъзможно — отсече решително Джеф. — Трейси…

Трейси обаче не слушаше. Тя обмисляше задълбочено как би могла да го направи.

Главното управление на амстердамската полиция, намиращо се на ъгъла на Марникс страат и Еландсграхт, представлява приятна стара пететажна сграда, построена от кафяви тухли, с дълъг коридор с бяла гипсова мазилка на приземния етаж и мраморно стълбище, водещо нагоре. В една от разположените горе стаи имаше съвещание на Gemeentepolite. Присъстваха петима холандски детективи. Единственият чужденец беше Даниел Купър.

Инспектор Юп ван Дурен беше същински гигант, по-едър от мечка, с месесто лице, украсено с дълги мустаци, и с гърмящ басов глас. Той тъкмо докладваше на Тун Вилямс, спретнат, решителен и способен главен комисар, шеф на градските полицейски сили.

— Трейси Уитни е пристигнала тази сутрин в Амстердам, господин главен комисар. Интерпол е убеден, че тя е извършила самолетната кражба и е отвлякла диамантите на Де Биърс. Присъстващият тук господин Купър смята, че тя е пристигнала в Холандия, за да извърши ново углавно престъпление.

Главният комисар се обърна към Купър.

— Разполагате ли с някакви доказателства за това, господин Купър?

Даниел Купър не се нуждаеше от доказателства. Той познаваше Трейси Уитни, познаваше тялото и душата й. Разбира се, че е пристигнала тук, за да извърши престъпление, нещо, което не можеше да влезе в ограничените им умове. Той се принуди да запази спокойствие.

— Никакви доказателства. Ето защо тя трябва да бъде заловена с окървавени ръце.

• Предыдущая
• 119 / 131
• Следующая