Ако утрото настъпи - Страница 96

Той видя изписалото се върху лицето на Арман Гранжие презрение.

— Какво… какво се е случило, шефе?

— Случило се е това — продължи Гранжие със стоманен глас, — че един мой човек току-що ми се обади от Париж. Изработил е фалшив паспорт на твоята баронеса. Истинското й име е Трейси Уитни и е американка.

Устата на Цукерман изведнъж пресъхна. Той облиза устни.

— Тя… тя наистина прояви интерес, шефе!

— Balle! Conneau! Тя е мошеничка. Опитал си се да продаваш краставици на краставичар.

— Тогава з… защо тя каза „да“? Защо просто не ме отряза веднага?

Гласът на Арман Гранжие бе ледено студен.

— Не зная, професоре, но имам намерение да науча. И когато това стане, ще пратя тази дама да поплува в залива. Никой не може да прави Арман Гранжие на глупак. Сега вдигни телефона. Кажи й, че твой приятел ти е предложил половината от парите и че аз отивам да я посетя. Можеш ли да го уредиш?

— Разбира се, шефе. Не се тревожи — отвърна с готовност Цукерман.

— Тревожа се — отвърна бавно Арман Гранжие, — много се тревожа за теб.

Арман Гранжие не обичаше потайностите. Номерът с потъналото съкровище се прилагаше векове наред, но жертвите трябваше да са наивници. Мошеник никога нямаше да се хване на тази въдица. Точно тази тайна безпокоеше Гранжие и той реши твърдо да я разгадае. Научеше ли отговора, жената щеше да бъде предадена на Бруно Виченце. Бруно обичаше да се позабавлява със своите жертви, преди да се отърве завинаги от тях.

Арман Гранжие слезе от лимузината, след като тя спря пред хотел „Палас“, влезе във фоайето и отиде при Жул Бержерак, беловласия баск, който работеше в хотела от тринадесетгодишна възраст.

— Кой е номерът на апартамента на баронеса Маргьорит дьо Шантии?

Имаше строга заповед, според която на служителите на рецепцията бе забранено да съобщават номерата на стаите на гостите, но тази заповед не се отнасяше до Арман Гранжие.

— Апартамент триста и дванадесет, господин Гранжие.

— Merci.

— И стая двеста и единадесета също.

Гранжие спря.

— Какво?

— Баронесата е наела и стаята до нейния апартамент.

— Така ли? И кой живее в нея?

— Никой.

— Никой? Сигурен ли си?

— Oui, monsieur. Държи я винаги заключена. На камериерките е наредено да не влизат в нея.

Върху лицето на Гранжие се изписа озадачено изражение.

— Имаш ли шперц?

— Разбира се.

Без ни най-малко колебание той бръкна под гишето, извади шперц и го подаде на Арман Гранжие. Жул видя как Арман Гранжие тръгна към асансьора. С човек като Гранжие не биваше никога да се спори.

Арман Гранжие стигна до апартамента на баронесата и видя, че вратата е открехната. Той я бутна и влезе. Холът беше празен.

— Ало. Има ли някой тук?

От съседната стая се чу мелодичен женски глас.

— В банята съм. След минутка ще дойда. Моля, почерпете се с някаква напитка.

Гранжие се разходи из апартамента, който познаваше добре, защото в течение на годините беше настанявал много свои приятелки в този хотел. Пъхна се и в спалнята. Върху тоалетната масичка стояха небрежно разхвърляни скъпи бижута.

— След минутка съм готова — долетя отново гласът от банята.

— Не се притеснявайте, баронесо.

Baroness mon cul! — помисли си ядосано той. Каквито и играчки да играеш, cherie, на удара ще отвърнем с удар. Той пристъпи към вратата, свързваща апартамента със съседната стая. Беше заключена. Гранжие извади шперца и я отключи. От стаята, в която прекрачи, го лъхна някаква неприятна миризма на мухъл. Служителят бе казал, че в нея не живее никой. Тогава защо й е притрябвала…? Очите на Гранжие забелязаха нещо странно. Дебел черен електрически кабел, свързан с контакта в стената, се виеше по пода на стаята и влизаше в един шкаф. Вратата на шкафа бе отворена дотолкова, че да може да премине само кабелът. Обладан от любопитство, Гранжие отиде до шкафа и го отвори.

Цял низ мокри стодоларови банкноти съхнеха, закачени с щипки на въженце, опънато на шкафа. На етажерка за пишеща машина се виждаше някакъв предмет, покрит с плат. Гранжие дръпна плата. Откри се малка печатарска преса с една още мокра стодоларова банкнота върху нея. До пресата имаше пачка бяла хартия с размерите на американски долари и резачка за хартия. Върху пода бяха разпилени няколко неравномерно отпечатани стодоларови банкноти.

Ядосан глас, идващ зад Гранжие, запита:

— Какво правите тук?

Гранжие се обърна. В стаята бе влязла Трейси Уитни с все още мокра от банята и увита с пешкир коса. Арман Гранжие попита тихо:

— Фалшиви? Щяхте да ни платите с фалшиви банкноти?

Той наблюдаваше изражението върху лицето й. Първо отрицание, после гняв и накрая предизвикателство.

— Е, добре — призна Трейси. — Но това нямаше да има значение. Никой не е в състояние да отличи тези пари от истинските.

Мошеничество! С удоволствие би унищожил тази жена.

— Тези банкноти са ценни като златото.

— Наистина ли? — запита презрително Гранжие. — Той свали една мокра банкнота от въжето и я погледна. Погледна я от едната страна, от другата, после огледа по-внимателно и останалите. Наистина бяха чудесни. — Кой е изработил матрицата?

— Има ли някакво значение това? Вижте, до петък ще имам вече стоте хиляди долара.

Гранжие впери озадачен поглед в нея. После осъзна какво имаше предвид и гръмко се засмя.

— Божичко! — възкликна той. — Наистина сте глупава. Никакво съкровище не съществува.

Трейси остана като зашеметена.

— Какво искате да кажете с това, че не съществува никакво съкровище? Професор Цукерман ми каза, че…

— И вие му повярвахте? Безобразие, баронесо. — Той отново разгледа банкнотата в ръката си. — Ще я взема.