Ако утрото настъпи - Страница 71

На сутринта Джеф седна на разговор с Петър Негулеску в гимнастическия салон, където двамата се упражняваха.

— Американка ли е? — запита Петър Негулеску. — Трябваше да се досетя. Всички американци са малко ку-ку.

— Тя е прочута шахматистка.

Петър Негулеску махна презрително с ръка.

— Прочут не означава нищо… „Най-добрият“ е подходящата дума. А най-добрият съм аз.

— Ето защо тя изпитва толкова голямо желание да играе с вас. Ако изгубите, ще й подарите ваша снимка с автограф. Ако спечелите, получавате десет хиляди долара в брой…

— Негулеску не играе с аматьори.

— … депозирани в която страна си пожелаете.

— Изключено е.

— Добре, в такъв случай ще трябва да играе единствено с Борис Мелников.

— Какво? Да не би да искате да кажете, че Мелников се е съгласил да играе с тази жена?

— Разбира се. Тя обаче се надяваше да играе едновременно против двама ви.

— Никога не бях чувал нещо по… по… — Негулеску се запъна, понеже не можеше да намери подходящата дума — по-арогантно! Коя е тя, та да си мисли, че може да победи двамата най-добри шахматисти в света? Сигурно е избягала от някоя лудница.

— Малко е ексцентрична — призна Джеф, — но парите й са добри. В брой.

— Казахте десет хиляди долара, ако я победя?

— Точно така.

— И Борис Мелников ли получава същата сума?

— Само ако я победи.

— О, ще я победи, ще я победи. Както и аз — ухили се Петър Негулеску.

— Между нас казано, аз не бих се изненадал, ако се случи обратното.

— У кого ще бъдат залозите?

— У корабния касиер.

Защо само Мелников да получи пари от тази жена? — помисли си Петър Негулеску.

— Приятелю, съгласен съм. Кога и къде?

— В петък вечер. Десет часът. В „Кралската зала“.

Петър Негулеску стръвнишки се усмихна.

— Ще бъда там.

— Искаш да кажеш, че се съгласиха? — възкликна Трейси.

— Точно така.

— Чувствам, че ми се повдига.

— Ще ти донеса влажен пешкир.

Джеф отиде бързо в банята на апартамента, намокри един пешкир със студена вода и й го отнесе. Трейси лежеше на шезлонга. Той постави пешкира върху челото й.

— Сега как се чувстваш?

— Ужасно. Струва ми се, че имам мигрена.

— Страдала ли си някога от мигрена?

— Не.

— Тогава това не е мигрена. Чуй ме, Трейси, напълно естествено е да се чувстваш нервна преди подобно нещо.

Тя скочи на крака и хвърли пешкира.

— Подобно нещо! Никога не е имало подобно нещо. Ще играя шах срещу двама международни гросмайстори, след като съм взела само един урок по шах от теб!

— Два урока — поправи я Джеф. — Ти имаш природен талант за шах.

— Божичко, защо се оставих да ме уговориш?

— Защото ще спечелим сума ти пари.

— Не искам да печеля много пари — простена Трейси. — Иска ми се параходът да потъне. Защо този параход не е „Титаник“?

— А сега се успокой — утеши я Джеф. — Ще бъде…

— Ще бъде пълна катастрофа! Пътниците до един ще наблюдават играта.

— Точно това се иска, нали?

Джеф уговори всички подробности с корабния касиер. Джеф му предаде залога от двадесет хиляди долара в пътнически чекове и то помоли да осигури две шахматни дъски за петък вечер. Новината се разнесе бързо из целия параход. Пасажери се обръщаха непрестанно към Джеф с въпрос дали мачът действително ще се състои.

— Със сигурност — уверяваше Джеф всеки един от тях. — Невероятно! Бедната госпожица Уитни е убедена, че може да спечели. Всъщност тя се е обзаложила за това.

— Чудя се — запита един пасажер — дали бих могъл да заложа малка сума?

— Разбира се. Можете да заложите каквато сума желаете. Госпожица Уитни залага само десет към едно.

Един милион към едно би било много по-разумно. От момента, в който бе прието първото залагане, рукна цял поток облози. Сякаш всички хора на парахода, включително моряците от машинното отделение, искаха да направят облози в играта. Сумите се колебаеха от пет до пет хиляди долара и всички до един в полза на руснака и на румънеца.

Изпълненият с подозрение касиер докладва на капитана.

— Никога досега не съм виждал подобно нещо, сър. Същинска паника. Почти всички пасажери направиха облози. При мен сигурно са се събрали около двеста хиляди долара.

Капитанът най-внимателно го изслуша.

— Казваш, че госпожица Уитни ще играе едновременно против Мелников и Негулеску?

— Да, капитане.

— Провери ли дали тези двама мъже действително са Петър Негулеску и Борис Мелников?

— О, разбира се, капитане.

— Съществува ли възможност предумишлено да се оставят да бъдат победени?

— В никакъв случай, като се имат предвид характерите им. По-скоро биха умрели. А загубят ли от тази жена, положително ще им се случи същото, след като се приберат по домовете си.

Капитанът прекара пръсти през косата си. Върху лицето му се изписа озадачено изражение.

— Имаш ли някаква представа каква е тази госпожица Уитни, както и онзи господин Стивънс?

— Никаква, сър. Доколкото разбрах, пътуват независимо един от друг.

Капитанът най-сетне взе своето решение.

— Намирисва ми на някаква мошеническа игра и при обикновени обстоятелства бих я забранил. В този случай обаче аз съм донякъде специалист и ако има нещо, в което мога да се закълна, то е, че в шахмата не съществува никаква възможност за измама. Разрешавам провеждането на мача. — Той пристъпи към бюрото си и извади от него черен кожен портфейл. — Заложи вместо мен петдесет долара. За майсторите.

В 9.00 часа в петък вечерта „Кралската зала“ беше вече претъпкана от пасажери от първа класа, успелите да се промъкнат от втора и трета класа, както и параходните офицери и свободния от вахта екипаж. По молба на Джеф Стивънс за турнира бяха отделени две самостоятелни помещения. Едната маса поставиха в средата на „Кралската зала“, а другата — в съседния салон. Между двете помещения опънаха завеси.