Ако утрото настъпи - Страница 7

— Съжалявам, че не успях да ви посрещна на летището — обърна се той към Трейси, — но целият град сякаш се е побъркал. Прегледахме нещата на майка ви и вие се оказахте единствената, на която имахме възможност да се обадим.

— Моля ви, лейтенант, кажете ми… какво се е случило с майка ми?

— Самоубила се е.

— Та това е… това не е възможно. Защо да се самоубива? Всичко си имаше. — Гласът й прозвуча дрезгаво.

— Оставила е бележка.

В моргата беше студено, безлично и ужасно. Поведоха Трейси по дълъг бял коридор до голямо, стерилно празно помещение, но тя внезапно осъзна, че не е празно. Изпълнено беше с мъртъвци. Сред тях се намираше и майка й.

Облечен в бяло служител пристъпи към една от стените, хвана някаква дръжка и издърпа огромно чекмедже.

— Искате ли да погледнете?

Не! Не желая да видя лежащото вътре безжизнено тяло. Искаше й се час по-скоро да излезе от това място. Искаше й се да се върне няколко часа назад, когато звънеше противопожарната уредба. Защо не се оказа истински пожар, а не телефонният звън, след който й съобщиха за смъртта на майка й? Трейси пристъпи бавно напред, всяка крачка я караше да крещи от болка в себе си. После сведе поглед към безжизнените останки от онова тяло, което я беше родило и хранило, което се беше смяло с нея и я беше обичало. Приведе се и целуна майка си по бузата. Бузата беше студена и грапава.

— О, мамо! — простена Трейси. — Защо? Защо го направи?

— Налага се да я аутопсираме — говореше служителят. — Такъв е законът на щата за самоубийците.

Оставената от Дорис Уитни бележка не предлагаше никакъв отговор на случилото се.

...

„Скъпа Трейси,
Моля те да ми простиш. Провалих се и не мога да ти бъда в тежест. Това е най-доброто разрешение. Обичам те много.

Бележката беше лишена от живот и смисъл, както и тялото, което лежеше сега в огромното чекмедже.

Същия следобед Трейси уреди подробностите около погребението, после взе такси и отиде в родния си дом.

От далечината се чуваше врявата на празнуващите Сирната неделя, която й се струваше като някакво странно и потресаващо пиршество.

Домът на Уитни представляваше къща от викторианския период и се намираше в Гордън дистрикт, елегантен жилищен квартал, известен като „Ъптаун“. Подобно на повечето домове в Ню Орлиънс и тяхната къща беше построена от дърво и нямаше сутерен, понеже районът се намираше под морското равнище.

Трейси израсна в тази къща, изпълнена с топли и приятни спомени. През последната година не си беше идвала у дома и когато таксито намали ход и спря пред къщата, тя се ужаси от поставения на моравата огромен надпис: ЗА ПРОДАН КОМПАНИЯ ЗА НЕДВИЖИМИ ИМОТИ НА НЮ ОРЛИЪНС. Но това не беше възможно! Никога няма да продам тази къща, казваше често майка й. Тук преживяхме толкова щастливи дни заедно.

Обзета от странна и необикновена възбуда, Трейси премина край огромната магнолия и се отправи към входната врата. Имаше собствен ключ от къщата още като ученичка в седми клас и оттогава го носеше винаги със себе си като талисман, напомнящ й за това райско кътче, което я очакваше винаги.

Тя отвори вратата и прекрачи вътре. В следващия миг спря поразена. В стаята нямаше нищо, дори мебели. Всички красиви стари предмети бяха изчезнали. Приличаше на запустял дом, напуснат от всички, които някога са го обитавали. Трейси влизаше от стая в стая и не вярваше на очите си. Сякаш беше връхлетяла неочаквана буря. Втурна се на горния етаж и застана на прага на спалнята, в която беше живяла през по-голямата част от живота си. От нея лъхаше студенина и празнота. О, божичко, какво ли се е случило? Трейси чу звънеца на входната врата и заслиза като изпаднала в транс по стълбите да отвори.

На входа стоеше Ото Шмит. Старият майстор на компания „Уитни“ за производство на автомобилни части. Беше вече възрастен човек с набръчкано лице и слабо тяло, върху което се открояваше само изпъкналият му от изпитата бира корем. Около оплешивялото му теме растеше рядка и посивяла коса.

— Трейси — обърна се той към нея с подчертан немски акцент. — Току-що научих новината. Аз, аз не мога да ти кажа колко съжалявам.

Трейси стисна ръката му.

— О, Ото. Много се радвам, че те виждам. Влез. — Тя го въведе в опразнената всекидневна. — Съжалявам, но няма къде да те поканя да седнеш — извини се тя. — Имаш ли нещо против да седнем на пода?

— Не, не.

Седнаха един срещу друг на пода, а в очите и на двамата се четеше мъка. Ото Шмит работеше в компанията, откакто Трейси го помнеше. Когато майка й наследи бизнеса, Шмит остана да го ръководи от нейно име.

— Ото, не разбирам какво става тук. Полицията твърди, че мама се е самоубила, но ти знаеш, че не е имала причини за това. — Изведнъж я осени една мисъл. — Да не е била болна? Да не е имала някакви затруднения…

— Не. Не е това. Не е. — Той извърна поглед, чувстваше се неловко, от думите му прозираше нещо недоизказано.

— Ти знаеш какво се е случило — каза бавно Трейси.

Ото се вгледа в нея с навлажнен поглед.

— Майка ти не ти е казала какво става напоследък тук. Не е искала да те тревожи.

Трейси смръщи вежди.

— За какво да ме тревожи? Продължавай… моля те.

Отрудените му ръце се свиваха и разпущаха.

— Чувала ли си някога за Джо Романо?

— Джо Романо ли? Защо?

Ото Шмит запремига с очи.

— Преди шест месеца Романо се свърза с майка ти и й съобщи, че има желание да закупи компанията. Тя му отговори, че не е заинтересувана от продажба, тогава той й предложи десет пъти повече от онова, което струваше компанията, и тя се видя принудена да се съгласи. Имаше намерение да вложи парите в облигации, за да може насетне двете да живеете от лихвите, без да се грижите за нищо. Искаше да те изненада. И аз се радвах за нея. Трейси, аз можех да се пенсионирам още преди три години, но сърце не ми даваше да оставя мисис Дорис. Но този Романо… — Ото почти изплю думите от устата си. — Този Романо й даде малка част от сумата. Големите пари, бомбастичните пари трябваше да бъдат изплатени миналия месец.