Ако утрото настъпи - Страница 6

К оглавлению

— Ало?

Далечен мъжки глас запита:

— Трейси Уитни?

Обхвана я съмнение. Дали не е някакво гадно телефонно обаждане…

— Кой е на телефона?

— Лейтенант Милър от полицейското управление в Ню Орлиънс. Трейси Уитни ли е?

— Да. — Сърцето й заудря лудо в гърдите.

— Страхувам се, че трябва да ви съобщя лоша новина.

Ръката й стисна здраво слушалката.

— Отнася се за майка ви.

— Да не би… да не би да й се е случило нещо?

— Тя е мъртва, госпожице Уитни.

— Не!

Тя просто изкрещя. Какъв отвратителен телефонен разговор! Някой луд се опитва да ме сплаши. Нищо не се е случило с мама. Майка й беше жива. Обичам те много, много, Трейси!

— Неприятно ми е, че ви го съобщавам по този начин — каза гласът.

Значи е истина. Какъв кошмар! Не можа да отрони и дума. Сякаш умът и езикът й се парализираха.

Гласът на лейтенанта продължаваше да звучи в слушалката.

— Ало?… Госпожице Уитни? Ало?…

— Пристигам с първия самолет.

Тя седна в малката кухня на своя апартамент и потъна в мисли за майка си. Не бе възможно да е мъртва. Винаги е била толкова енергична, толкова жива. Отношенията им бяха толкова близки и нежни. Още от малка Трейси обичаше да споделя всичките свои затруднения с майка си, да се съветва за училище, за момчетата, а по-късно и за мъжете. След смъртта на баща й редица хора искаха да купят компанията му и предприеха какви ли не ходове. Предложиха доста пари на Дорис Уитни, с които можеше да преживее сносно остатъка от живота си, но тя най-упорито отказваше да продава. „Баща ти създаде сам тази компания. Сърце не ми дама сега да захвърля целия му тежък труд.“ И бизнесът процъфтяваше в ръцете й.

О, мамо, помисли си Трейси. Толкова много те обичам. Сега вече никога няма да видиш внучета, и се разплака.

Направи си чаша кафе и докато го чакаше да изстине, остана на тъмно. Искаше й се да се обади на Чарлс и да му разкаже за случилото се, да го почувства на своя страна. Погледна часовника в кухнята. Показваше 3.30 след полунощ. Не искаше да го събужда; щеше да му телефонира от Ню Орлиънс. Дали това нямаше да се отрази на сватбените им планове, но веднага изпита вина при тази мисъл. Как можеше да мисли за себе си в подобен момент? Лейтенант Милър й беше казал: „Като пристигнете, вземете такси и елате веднага в полицейското управление.“ Защо пък в полицейското управление? Защо? Какво се беше случило?

Трейси чувстваше, че се задушава в претъпканото летище на Ню Орлиънс, където чакаше куфара си, заобиколена от блъскащи се и нетърпеливи пътници. Опита се да се доближи до багажната лента, но никой не я допускаше до нея. Възбудата й непрестанно нарастваше от ужаса, който й предстоеше да изпита след малко. Непрестанно си втълпяваше, че всичко ще се окаже някаква грешка, но в главата й продължаваха да кънтят думите: „Страхувам се, че трябва да ви съобщя лоша новина… Тя е мъртва, госпожице Уитни… Неприятно ми в, че ви го съобщавам по този начин.“

Когато най-сетне прибра куфара си, Трейси взе такси и повтори дадения й от лейтенанта адрес:

— Саут броуд стрийт 715, моля!

Шофьорът й се ухили в огледалото за обратно гледане.

— Във Фузвил, а?

Трейси замълча. Не й се говореше. В ума й бушуваше същинска буря.

Таксито се носеше към Лейк Поршартрен козуей.

— За голямото представление ли идвате, госпожице? — опита се отново да я разприказва шофьорът.

Нямаше представа за какво й говореше, но умът й продължаваше трескаво да работи. Не. Идвам за смъртен случай. Тя долавяше монотонния глас на шофьора, но не схващаше думите му. Седеше скована на мястото си, без да забелязва прелитащите край нея познати места. Едва когато наближиха френския квартал, Трейси изведнъж осъзна надигащия се невъобразим шум. Това беше врявата на обхваната от лудост тълпа, в която разпалени хора крещяха някаква безумна древна молитва.

— Ще ви закарам докъдето мога — предупреди я шофьорът.

Едва сега Трейси вдигна глава и видя всичко. Гледката беше неописуема. Стотици хиляди хора с маски, преоблечени като дракони, гигантски алигатори или езически богове, заливаха улиците и тротоарите пред тях и вдигаха страшна какофония. Същински безумен взрив от тела, музика и танци.

— По-добре слезте сега, преди да са преобърнали колата ми — каза шофьорът. — Проклети поклонници на Сирната неделя.

Разбира се. Та нали беше февруари, месецът, в които целият град празнуваше началото на Великите пости. Трейси слезе от таксито, застана на тротоара с куфар в ръка и в следващия миг ревящата и танцуваща тълпа просто я помете оттам. Беше нещо отвратително, някакво черно сборище на вещици, на милиони фурии, които празнуваха смъртта на майка й. Издърпаха куфара от ръката й и той изчезна. Някакъв дебеланко с дяволска маска на лицето я сграбчи и целуна. Животно, наподобяващо елен, я стисна за гърдите, а огромна панда я подхвана отзад и я вдигна във въздуха. Трейси се опита да се възпротиви, да избяга, но това се оказа невъзможно. Заобиколена от всички страни, заклещена като в капан, тя се превърна в частица от пеещото и танцуващо празненство. Понесе се с пеещата тълпа, а по лицето й се стичаха сълзи. Невъзможно беше да се отърве от тях. Когато най-сетне успя да се отскубне и да избяга в една тиха уличка, беше почти обзета от истерия.

Дълго време стоя като вкаменена, подпряна на един електрически стълб, дишаше тежко и едва дойде на себе си. След това се упъти към полицейския участък.

Лейтенант Милър се оказа на средна възраст, измъчен на вид човек със загрубяло лице от дългото стоене на открито, който изпитваше истинско неудобство от ролята, която изпълняваше.