Ако утрото настъпи - Страница 61

Жената на ножохвъргача стана причина Джеф да напусне цирка. Цирковата трупа току-що бе пристигнала в Милджвил, щата Вирджиния, и бе разпънала палатките. Тогава бяха сключили и договор с един хвъргач на ножове от Сицилия на име Великия Зорбини и с неговата привлекателна русокоса съпруга. Докато Великия Зорбини подреждаше съоръженията си в цирка, жена му покани Джеф в нейната хотелска стая.

— Зорбини ще бъде зает през целия ден — съобщи тя на Джеф. — Защо да не се позабавляваме малко?

Не звучеше зле.

— Качи се след час в стаята ми — покани го тя.

— Защо да чакаме цял час?

Жената се усмихна.

— За да подготвя всичко както трябва.

Джеф изчака с нарастващо любопитство и когато най-сетне се качи в стаята й, тя го посрещна полугола на вратата. Той протегна ръце, но тя се отдръпна.

— Я влез тук.

Той влезе в банята и погледна слисан. Беше напълнила ваната с шест туби желе, разредено с топла вода.

— Какво е това? — запита учудено Джеф.

— Десерт. Събличай се, бебчо.

Джеф се съблече.

— А сега, във ваната.

Той влезе във ваната, седна и за първи път изпита най-необикновено чувство. Мекото и хлъзгаво желе сякаш проникна във всяка пора на тялото му и му подейства като масаж. Блондинката също влезе във ваната.

— А сега — каза тя, — на обяд.

Тя започна да облизва желето от тялото му, от гърдите надолу.

— Ммм, много си вкусен. Най-много обичам ягоди…

Движенията на езика й и триенето на топлото и лепкаво желе създаваха такава еротична наслада, която трудно се поддаваше на описание. В разгара на заниманията вратата на банята се отвори и вътре нахълта Великия Зорбини. Сицилианецът хвърли смразяващ поглед на жена си, после на Джеф и изрева:

— Tu sei una puttana! Vi ammazzo tutti e due! Dove sono i miei coltelli?

Джеф не разбра нито дума, но тонът му подсказваше всичко. Великия Зорбини се втурна в стаята да вземе ножовете си, а Джеф изхвръкна от ваната и грабна дрехите си, а тялото му наподобяваше дъга от полепналото по него разноцветно желе. Той скочи гол през прозореца и побягна по алеята. Зад гърба си чу викове, а край главата му профуча нож. Фют! Втори нож изсвистя, но Джеф беше вече успял да се отдалечи на достатъчно голямо разстояние. Джеф се облече в канавката на пътя, нахлузи ризата и панталоните върху лепкавото си от желето тяло и се опъти направо към автогарата, хвана първия автобус и изчезна от града.

Шест месеца по-късно се озова във Виетнам.

Всеки войник води война но свой начин. Джеф се върна от войната във Виетнам изпълнен с дълбоко презрение към бюрокрацията и с трайно възмущение от властта. Участва две години във война, която никога не можеше да бъде спечелена. Ужаси го загубата на пари, материали и човешки живот, отчая го предателството и мошеничеството на генералите и политиците, които прилагаха ловко словесните си умения. Въвлечени сме във война, която никой не желае, мислеше си Джеф. Това е мошеническа игра. Най-голямата, мошеническа игра в света.

Седмица след уволнението си от армията Джеф получи съобщение за смъртта на чичо Уили. С цирка всичко беше свършено. Миналото остана назад. Дойде време да се наслаждава на бъдещето.

Последвалите години изобилстваха от приключения. Светът представляваше за Джеф цирк, а хората — наивници в него. Измисли си собствена мошеническа игра. Помести обяви във вестниците, с които предлагаше цветна снимка на президента само срещу един долар. Щом получеше долара, изпращаше на жертвата си пощенска марка с изображението на президента върху нея.

После помести съобщения в разни списания, с които предупреждаваше обществеността, че им остават още пет дни, за да му изпратят петте долара, че след това ще бъде безвъзвратно късно. Съобщенията не посочваха какво се купуваше срещу тях, но парите потекоха.

В продължение на три месеца Джеф работи в котелно отделение и продаваше омазнени фалшиви ценни книжа по телефона.

Той обичаше лодките и когато негов приятел му предложи работа на една отплаваща за Таити шхуна, Джеф постъпи на нея като моряк.

Корабът се оказа красива бяла шхуна, дълга 165 фута, която плаваше искряща на слънцето с издути платна. Шхуната имаше палубни принадлежности от тиково дърво, дълъг и блестящ корпус от орегонска ела и главен салон за дванадесет души, отпред с камбуз с електрически фурни. Помещенията за екипажа се помещаваха на форпика. Освен капитана, стюарда и готвача имаше и петима моряци. Задълженията на Джеф се свеждаха до оказване на помощ при вдигането и спускането на платната и при лъскането на месинговите отвори на кораба. Шхуната превозваше на борда си осем пасажери.

— Името на собственика е Холандър — съобщи приятелят на Джеф.

Холандър се оказа жена. Луиз Холандър, двадесет и пет годишна русокоса красавица, чийто баща владееше половината от Централна Америка. Останалите пасажери бяха нейни приятели, които моряците наричаха подигравателно „шутове“.

През първия ден от пътуването Джеф се захвана да лъска под парещото слънце месинговите части на палубата. Луиз Холандър спря до него.

— Ти нов ли си?

Той вдигна поглед.

— Да.

— А случайно да имаш име?

— Джеф Стивънс.

— Хубаво име. — Той не отвърна нищо. — Знаеш ли коя съм аз?

— Не.

— Луиз Холандър. Собственичката на кораба.

— Разбирам. Значи, работя за вас.

— Точно така — каза тя и бавно се усмихна.

— Ако не искате тогава да си хвърляте парите на вятъра, оставете ме по-добре да си гледам работата.

Джеф се зае със следващата месингова част.

Нощем моряците говореха с пренебрежение за пасажерите в своето помещение на кораба и подхвърляха всевъзможни шеги по техен адрес. Джеф обаче признаваше пред себе си, че им завижда — завижда на произхода, на образованието и на непринудените отношения. Всички произхождаха от богати семейства, бяха се учили в най-добрите училища. Неговото училище беше циркът на чичо му Уили.