Ако утрото настъпи - Страница 53

— Но аз имам нужда от работа. Аз…

— Има и други работи. Мислили ли сте някога да работите като продавачка?

Трейси си спомни за своите преживявания в универсалния магазин. Не би могла отново да го понесе.

— Няма ли нещо друго?

Жената се подвоуми. Трейси Уитни очевидно притежаваше по-висока квалификация за работата, която госпожа Мърфи имаше предвид.

— Вижте — обърна се тя към Трейси. — Зная, че няма да ви хареса, но в „Джексън Хоул“ има свободно място за сервитьорка. Това е заведение за хамбургери и се намира в Апър Ийст Сайд.

— Сервитьорска работа?

— Да. Стига да имате желание да я заемете. Няма да ви искам никаква комисиона. Просто чух за нея.

Трейси седеше и обмисляше предложението. В колежа се бе занимавала със сервитьорство. Но това беше само за забавление. Сега ставаше въпрос да оцелее.

— Ще се опитам.

„Джексън Хоул“ се оказа същинска лудница, пълна с шумни и нетърпеливи клиенти и с измъчени и раздразнени готвачи. Храната беше добра, а цените разумни, затова заведението винаги се препълваше с клиенти. Сервитьорките работеха с ужасяваща бързина и нямаха време да подгънат крак. Към края на първия работен ден Трейси едва си поемаше дъх. Но нали печелеше пари!

По обяд на втория ден, докато Трейси сервираше на една маса с насядали около нея продавачи, един от мъжете пъхна ръка под полата й и Трейси тръшна купата с подправки върху главата му. Така приключи и с тази работа.

Трейси се върна при госпожа Мърфи и й разказа случилото се.

— Имам добра новина отвърна госпожа Мърфи. — Хотел „Уелингтън армс“ търси домакин. Ще те изпратя там.

„Уелингтън армс“ се оказа малък, но много елегантен хотел на Парк авеню, обслужващ богати и известни хора. Направиха интервю с Трейси и я наеха. Работата не беше трудна, персоналът беше приятен, а работното време разумно.

Седмица след започването на работа Трейси бе извикана в кабинета на управителя на хотела. Присъстваше и заместник-управителят.

— Провери ли днес апартамент 827? — обърна се управителят към Трейси.

Апартаментът се обитаваше от холивудската актриса Дженифър Марлоу. Част от задълженията на Трейси включваха инспектирането на апартаментите, за да провери дали камериерките са си свършили добре работата.

— Да — отвърна тя.

— В колко часа?

— В два часа. Случило ли се е нещо?

Обади се помощник-управителят.

— Госпожица Марлоу се е прибрала в три часа и е открила, че е изчезнал пръстен с диамант.

Трейси почувства как цялото й тяло се изопна.

— Влиза ли в спалнята, Трейси?

— Да, разбира се. Проверих всички стаи.

— Забеляза ли някакви бижута при влизането си в спалнята?

— Не… струва ми се, не.

— Струва ти се, така ли? Значи не си сигурна — нахвърли се отгоре й помощник-управителят.

— Не съм влизала да търся бижута — отвърна Трейси. — Проверих само леглата и хавлиите.

— Госпожица Марлоу твърди, че на излизане от апартамента пръстенът й се е намирал върху тоалетната масичка.

— Не зная нищо по този въпрос.

— До тази стая няма достъп никой. А камериерките работят от дълги години при нас.

— Не съм го взела аз.

Помощник-управителят въздъхна.

— Ще се наложи да повикаме полиция, за да разследва случая.

— Трябва да го е извършил някой друг — извика Трейси. — Възможно е госпожица Марлоу да го е сложила на друго място.

— С твоето досие… — започна помощник-управителят.

Ето, всичко започва отначало. С твоето досие…

— Налага се да останеш в специалния кабинет до пристигането на полицията.

— Да, сър. — Трейси почувства как страните й пламнаха.

Един член от охраната я придружи до специалния кабинет и тя изпита чувството, че отново е попаднала в затвора. Беше чела за бивши затворници, преследвани единствено заради това, че имат полицейско досие, но никога не й бе минавало през ума, че това може да се случи и на нея. Бяха й лепнали петно и сега очакваха, че ще живее непрестанно с него. О, по дяволите, помисли си Трейси с горчивина.

Половин час по-късно помощник-управителят влезе усмихнат в специалния кабинет.

— Госпожица Марлоу е намерила пръстена си. В крайна сметка го била оставила на друго място. Станала е малка грешка.

— Чудесно! — отвърна Трейси.

Тя излезе от кабинета и тръгна направо към „Морган и Сие“.

— Смешно лесно е — обясняваше й Конрад Морган. — Една моя клиентка на име Лоуис Белами замина за Европа. Къщата й се намира на Сий Клифс, в Лонг Айлънд. През почивните дни прислугата е извън къщата, така че в нея няма жива душа. Частен патрул прави проверка на всеки четири часа. Можеш да влезеш и да излезеш от къщата само за няколко минути.

Двамата седяха и разговаряха в кабинета на Конрад Морган.

— Алармената инсталация ми е позната, зная и комбинацията за сейфа. Всичко, което трябва да направиш, скъпа, е да влезеш, да се изкачиш на горния етаж, да вземеш бижутата и да излезеш. После ми носиш бижутата, аз вадя скъпоценните камъни от обковките, шлифовам отново по-големите и пак ги продавам.

— След като е толкова просто, защо тогава не извършите всичко сам? — запита без заобикалки Трейси.

Сините му очи премигнаха.

— Защото аз ще бъда извън града, по работа. Когато се случват подобни малки „инциденти“, аз винаги се намирам по работа извън града.

— Разбирам.

— Не бива да изпитваш никакви угризения по повод обира на госпожа Белами. Всъщност тя е ужасна жена, която притежава къщи из целия свят, и то къщи, препълнени с какви ли не драгоценности. Овен това е застраховала бижутата си за сума, надвишаваща два пъти стойността им. Оценките, естествено, са правени от мен.