Ако утрото настъпи - Страница 39

— Ако имаш нужда от помощ отвън, обади се в Ню Йорк на един мъж. Името му е Конрад Морган. — Тя пъхна бележчица в ръката на Трейси. — Занимава се с реформите в областта на наказателното дело. Обича да помага на хора, които са лежали по затворите.

— Благодаря ти, но не смятам, че ще имам нужда.

— Човек никога не знае. Запази този адрес.

Два часа след това Трейси прекрачи прага на затвори и попадна пред телевизионните камери. Нямаше желание да разговаря с репортерите, но когато Ейми се отскубна от ръката на майка си и се хвърли в прегръдките на Трейси, камерите забръмчаха. Точно тази снимка се появи вечерта във вестниците и по телевизията.

Свободата престана да бъде само абстрактна дума за Трейси. Сега това представляваше нещо осезаемо, нещо физическо, състояние, на което трябваше да се наслаждава и да му се отдава напълно. Свободата означаваше да диша чист въздух, означаваше уединение, а не стоене на опашки за храна и слушане на звънци. Означаваше топли вани и ароматни сапуни, меко бельо, елегантни дрехи и обувки с високи токове. Означаваше да имаш име вместо един номер. Свободата означаваше да се отскубнеш от Голямата Берта, да се отърсиш от страха от масово изнасилване и от убийственото еднообразие на затворническия ред.

Трейси трябваше да привикне към новополучената свобода. Докато крачеше из улиците, тя внимаваше да не се блъсне в някого. Сблъсъкът със затворничка представляваше искрата, от която понякога избухваше същински пожар в затвора. Трейси се приспособяваше най-трудно към липсата на заплахи при контакт с хората. Сега никой с нищо не я заплашваше.

Трейси разполагаше с пълната свобода да провежда плановете си.

Чарлс Станхоуп III видя по телевизията освобождаването на Трейси от затвора. Все още е красива, помисли си той. Като я наблюдаваше, му се струваше невъзможно да е извършила което и да е от престъпленията, в които я обвиняваха. Той погледна изрядната си съпруга, седнала кротко в стаята с плетка в ръка. Чудя се дали не направих грешка!

Даниел Купър видя Трейси по телевизията от апартамента си в Ню Йорк. Той прояви пълно безразличие към нейното освобождаване. Изключи телевизора и се върна към папката с документи, по която работеше.

Джо Романо се засмя силно, когато видя Трейси по телевизията. Късметлия кучка беше тази Уитни. Обзалагам се, че затворът добре й се е отразил. Сега е станала още по-опърничава. Един ден може отново да се срещнем.

Романо беше доволен от себе си. Предадената от него картина на Реноар на търговеца на крадени вещи бе вече купена от някакъв частен колекционер в Цюрих. Романо получи петстотин хиляди долара от застрахователната агенция и други двеста хиляди от търговеца. Романо естествено раздели парите с Антъни Орсати.

Романо спазваше добросъвестно отношенията си с него, защото знаеше какво се случва с онези, които не постъпват коректно в сделките си с Орсати.

В понеделник по обяд Трейси отново се появи в Първа търговска банка в Ню Орлиънс под името госпожица Лурийн Хартфорд. В този час банката гъмжеше от посетители. Пред гишето на Лестър Торънс чакаха няколко души. Трейси се нареди на опашката и щом Лестър я зърна, върху лицето му се разля широка усмивка и той кимна. Оказа се, че е дяволски по-красива, отколкото си мислеше.

Когато най-сетне дойде редът на Трейси, Лестър изгука радостно:

— Не беше лесно, но направих всичко само заради вас, Лурийн.

Върху лицето на Лурийн засия топла и изпълнена с благодарност усмивка.

— Вие просто сте великолепен!

— Да, вече са тук. — Лестър издърпа някакво чекмедже, намери внимателно прибраната кутия с чекове и я подаде на Трейси. — Заповядайте. Четиристотин празни чекове. Достатъчни ли са?

— О, предостатъчни, стига господин Романо да не започне да подписва наляво и надясно чековете. — Тя стрелна Лестър направо в очите и въздъхна. — Напрано спасихте живота ми!

Лестър почувства приятно раздвижване в слабините.

— Убеден съм, че хората трябва да са внимателни едни към други, съгласна ли сте, Лурийн?

— Напълно сте прав, Лестър.

— Знаете ли, трябва да си откриете сметка при нас. Тогава ще мога истински да се грижа за вас. Истински.

— Убедена съм, че ще го направите — отвърна Трейси с тих глас.

— Защо да не обсъдим всичко на някоя приятна и тиха вечеря?

— С най-голямо удоволствие.

— Къде да те потърся, Лурийн?

— Аз самата ще те потърся, Лестър.

Тя си тръгна.

— Почакай за мин…

Следващият клиент се приведе над гишето и изсипа торбичка с монети пред напълно слисания Лестър.

В средата на банката имаше четири маси с кутии, напълнени с празни разписки за внасяне и теглене на пари Около масите се трупаха хора и попълваха бързо разписки. Един от клиентите стана и Трейси зае освободеното от него място. В кутията, която й даде Лестър, имаше осем пачки с празни чекове. Трейси обаче не се интересуваше от чековете, а от депозитните разписки, които се даваха заедно с тях.

Тя отдели внимателно депозитните разписки от чековете и за по-малко от три минути държеше в ръце осемдесет такива разписки. Като се убеди, че никой не я наблюдава, Трейси пъхна двадесет от тях в металния контейнер.

После се придвижи към следващата маса, където също остави двадесет депозитни разписки. Само за няколко минути успя да разпредели всичките разписки по масите. Депозитните разписки бяха чисти, но на дъното на всяка една имаше намагнетизиран код, който компютрите използваха при кредитирането на различни сметки. Независимо от това кой депозираше, благодарение на този намагнетизиран код компютърът вписваше автоматично прихода в сметката на Джо Романо. От натрупания си в банката опит Трейси знаеше, че след два дни всички намагнетизирани депозитни разписки щяха да бъдат заприходени и настъпилата в резултат на това бъркотия щеше да бъде открита поне след пет дни. Това й даваше предостатъчно време да извърши онова, което беше намислила.