Ако утрото настъпи - Страница 124

124

Даниел Купър си спомни за другите звуци, които си беше представял: нощен шепот, викове и стенания. Тя се държеше като разгонена кучка. Е, добре, там, където ще я напъха той, никой мъж нямаше да може да я докосне.

Инспекторът продължаваше да докладва.

— Запознали са се със системата за безопасност на банката. Известно им е в колко часа пристига бронираният камион и…

Главният комисар проучваше поставения пред него доклад.

— Вълнисти папагалчета, гълъб, златни рибки, канарче… смятате ли, че всички тези глупости имат нещо общо с обира?

— Не — отвърна Ван Дурен.

— Да — отвърна Купър.

Полицай първи клас Фиен Хоер, облечен в син полиестерен костюм, следеше Трейси по Принсенграхт, през моста Магере и когато Трейси стигна на отсрещния бряг на канала, Фиен Хоер погледна, обзет от безсилие как тя влезе в една обществена телефонна кабина и говори в продължение на пет минути по телефона. Полицаят нямаше да разбере нищо, дори и да бе чул целия разговор.

Гюнтер Хартог говореше от Лондон.

— Можем да разчитаме на Марго, но на нея й трябва време, поне още две седмици. — Той я изслуша за миг. — Разбирам. Когато всичко бъде готово, ще те потърся. Бъди внимателна. И предай поздравите ми на Джеф.

Трейси постави слушалката и излезе от кабината. Тя кимна приятелски на жената, която чакаше да използва телефона след нея.

В 11.00 часа на следващата сутрин един детектив докладва на инспектор Ван Дурен.

— Господин инспектор, намирам се в компанията „Волгерс“, която дава под наем камиони. Джеф Стивънс току-що нае от тях камион.

— Какъв камион?

— Обикновен камион, господин инспектор.

— Вземете размерите му. Няма да затварям.

Няколко минути по-късно детективът се върна на телефона.

— Разполагам с данните. Камионът е…

— Фургон, дължина — двадесет фута, широчина — седем фута, с двойно предаване.

— Да, господин инспектор — отвърна малко удивеният детектив. — Как разбрахте?

— Няма значение. Какъв му е цветът?

— Син.

— Кой следи Джеф Стивънс?

— Якобс.

— Добре. Дръжте ме постоянно в течение.

Юп ван Дурен постави слушалката. Той вдигна глава към Даниел Купър.

— Оказахте се прав. Само цветът е син.

— Ще го откара на бояджия.

Бояджийската работилница се намираше в един гараж на Дамрак. Двама души напръскаха фургона в металносив цвят. Джеф стоеше наблизо и чакаше. Един детектив направи снимка през стъкления покрив на гаража.

Снимките се появиха час по-късно върху бюрото на инспектор Ван Дурен.

Той ги побутна към Даниел Купър.

— Боядисан е като истинската кола на охраната. Сега вече можем да ги заловим.

— На какво основание? За няколкото фалшиви служебни визитни картички и за пребоядисването на един камион? Единственият начин да обосновем убедително обвинение е да ги заловим в момента, в който задигат златните кюлчета.

Този дребосък се разпорежда така, сякаш е началник на управлението.

— Какво смятате, че ще предприеме сега?

Купър проучи внимателно снимката.

— Този фургон не може да издържи тежестта на златото. Ще се наложи да усилят пода му.

Гаражът бе малък, встрани от Муйдер страат.

— Goede morgen, mijnheer. С какво мога да ви услужа?

— Ще превозвам старо желязо с този камион — обясни му Джеф, — а ми се струва, че дъските на пода не са достатъчно здрави да поемат тежестта. Искам да се подсилят с метални скоби. Можете ли да го направите.

Механикът приближи фургона и го огледа.

— Ja. Няма проблеми.

— Добре.

— Мога да го направя до vrijdag… до петък.

— Надявах се да го направите до утре.

— Morgen? Nee. Ik…

— Ще ви платя двойно.

— Donderdag… четвъртък.

— Утре. Ще ви платя тройно повече.

Механикът се почеса замислено по брадата.

— По кое време утре? — запита той.

— По обяд.

— Ja. О’кей.

— Dankje wel.

— Tot uw dienst.

Миг след като Джеф излезе от гаража, детектив разпита механика.

Същата сутрин групата експерти, наблюдаващи Трейси, я проследиха до канала Оде Шанс, където тя разговаря в продължение на половин час със собственика на някакъв шлеп. Щом Трейси си отиде, един от детективите се качи на шлепа. Той показа документите си на собственика, който си посръбваше голям bessenjenever, силен джин от червени стафиди.

— Какво искаше младата дама?

— Двамата с мъжа й възнамеряват да направят екскурзия из каналите. Нае шлепа ми за една седмица.

— От кога?

— От петък.

— Тази екскурзия представлява една чудесна ваканция, mijnheer. Ако двамата с жена ви се интересувате, аз…

Детективът си отиде.

Поръчаният от Трейси гълъб й бе донесен в хотела в клетка. Даниел Купър се върна в магазина за домашни животни и разпита собственика.

— Какъв вид гълъб й изпратихте?

— А, знаете ли, това е най-обикновен гълъб.

— Сигурен ли сте, че не е пощенски гълъб?

— Напълно съм сигурен — изкиска се собственикът. — Истинската причина, поради която съм убеден, че не е пощенски гълъб, е, че самият аз го улових снощи във Вонделиарк.

Хиляда фунта злато и един обикновен гълъб. И защо? Даниел Купър продължаваше да се учудва.

Пет дни преди прехвърлянето на златните кюлчета от „Амро банк“ върху бюрото на инспектор Юп ван Дурен се беше натрупала вече голяма купчина снимки.

Всяка снимка представлява брънка от веригата, която ще я обхване, мислеше си Даниел Купър. Амстердамската полиция нямаше никакво въображение, но Купър все пак се доверяваше на тяхното усърдие. Всяка крачка, водеща до предстоящото престъпление, бе фотографирана и документирана. Трейси Уитни нямаше да убегне сега от правосъдието.

124