Ако утрото настъпи - Страница 114

114

Трейси гледаше като през мъгла, виждаше ту ясно, ту размътено предметите около себе си. Няма да успея да го направя.

Самолетът неочаквано потъна, Трейси падна на пода и одраска ръцете си в острите метални релси. Докато самолетът подскачаше, тя се държеше здраво, а след като полетът се успокои, Трейси се изправи отново с мъка на крака. Бученето на реактивните двигатели се смесваше с бученето в главата й. Диамантите. Трябва да открия диамантите. Тя се запрепъва около контейнерите и присвиваше очи, докато оглеждаше всеки един от тях, за да открие червената боя. Слава богу! Ето я, върху третия контейнер. Тя се спря пред него, като се мъчеше да си спомни какво трябва да прави по-нататък. Да можех да полегна да поспя поне няколко минути, щеше да е чудесно! Не искам нищо друго, освен малко да притворя очи. Време обаче нямаше. Всеки момент можеха да кацнат в Амстердам. Трейси отряза въжетата на контейнера с ножа си. „С един замах ще го отрежеш“ й бяха казали.

Силите й едва стигаха да държи ножа в ръка. Не мога да се провалям точно сега, мислеше си Трейси. Отново започна да трепери, и то толкова силно, че изпусна ножа. Нищо ми няма. Ще ме заловят и отново ще ме тикнат в затвора.

Тя се държеше за въжето, обзета от нерешителност. Ужасно й се искаше да се пъхне отново в своя контейнер, където можеше да се наспи на сигурно място, докато всичко свърши. Толкова е лесно. После едва-едва, преодолявайки с труд силните болки в главата, тя се наведе, вдигна ножа и се зае да разрязва дебелото въже.

Най-сетне успя да го отреже. Трейси дръпна брезента и надникна в неясната вътрешност на контейнера. Не виждаше нищо. Извади електрическото фенерче и точно в този миг почувства внезапна промяна на налягането на ушите си.

Самолетът започваше да се приземява.

Трябва да бързам, мина през главата на Трейси. Тялото й обаче отказваше да се подчини. Действай, заповяда й мозъкът.

Трейси запали електрическото фенерче и го насочи към вътрешността на контейнера. Беше натъпкан с пакети, пликове и малки кутии. Върху някакъв кош бяха поставени две малки сини кутии, превързани с червени панделки. Двете кутии! Нали трябваше да е само… Тя премига и двете кутии се превърнаха в една. Сякаш около всеки предмет имаше някакво сияние.

Тя бръкна в джоба си и извади дубликата на кутията. Взе и другата кутия и докато ги държеше двете в ръце, остра болка прониза цялото й тяло. Трейси стисна здраво очи, за да се пребори с нея. После започна да нагласява подменената кутия върху коша, когато най-неочаквано разбра, че е объркала кутиите. Тя впери поглед в двете еднакви кутии. Коя е подменената, в лявата или в дясната й ръка?

Самолетът силно се наклони преди приземяването. Всеки момент щеше да докосне земята. Налагаше се да взима бързо решение, тя постави едната от кутиите, като се молеше да е подменената, и се дръпна от контейнера. Трейси измъкна с трепереща ръка здраво въже от работния си комбинезон. Трябваше да направя нещо с това въже. От бученето в главата просто не бе в състояние да размишлява. Спомни си: След като прережеш въжето, прибери парчетата в джоба си, а на негово място вържи ново въже. Не оставяй наоколо нищо, за да не събудиш подозрения.

Докато седяха под топлото слънце в увеселителното корабче, всичко това изглеждаше много лесно. А сега беше невъзможно. Силите й напълно се изчерпаха. Охраната щеше да открие прерязаното въже, после щяха да проверят целия товар и да я открият. Нещо дълбоко в нея изкрещя: Не! Не! Не!

С херкулесовски усилия Трейси започна да завързва контейнера със здравото въже. Почувства друсване под краката си, самолетът докосна земята, после второ и Трейси политна назад, когато реактивните двигатели заработиха обратно. Главата й се удари в пода и пред очите й притъмня.

Самолетът намали скоростта си и се насочи към пистата на терминала. Трейси лежеше напълно обезсилена върху пода на самолета с разпилени коси върху бялото й като на мъртвец лице. Настъпилата след спирането на двигателите тишина я върна в съзнание. Самолетът беше спрял. Тя се повдигна на лакти, а после с огромни усилия и на колене. Изправи се като пияна и се хвана за контейнера, за да не падне. Притиснала кутията с диамантите към гърдите си, тя започна да се придвижва с мъка към своя контейнер. Най-сетне провря тяло през отвора в брезента и се сгромоляса задъхана и обляна в пот. Успях! Но имаше още нещо. Важно нещо. Какво беше то? Закрепи въжето на твоя контейнер.

Тя бръкна в джоба на работния си комбинезон, за да извади ролката с лейкопласт. Нямаше я. Дишаше учестено и с отворена уста и този звук я проглушаваше. Стори й се, че чува гласове, с усилие си наложи да не диша така и се ослуша. Да. Отново чу гласове. Някой се засмя. Вратата на самолета се отвори и мъжете щяха да започнат да го разтоварват. Щяха да забележат скъсаното въже, да надникнат в контейнера и да я открият. Трябваше да намери бързо начин да съедини въжето. Тя приклекна на колене и в същия миг почувства под тях твърдата ролка, която бе паднала от джоба й по време на нодрусването на самолета. Трейси повдигна брезента, заопипва да открие двата края на прерязаното въже, намери ги и уви несръчно лейкопласта около тях.

Не виждаше нищо. Стичащата се по лицето й пот я заслепяваше. Тя дръпна шалчето от врата си и обърса лицето. Сега бе по-добре. Тя привърши обвиването на въжето с лейкопласта и спусна брезента на място; нямаше какво повече да прави, освен да чака. Опипа челото си; стори й се много по-горещо отпреди.

Не трябва да седя на слънце, помисли си Трейси. Тропическото слънце е опасно.

114