Ако утрото настъпи - Страница 113

113

Сигурно е била задрямала, защото се стресна и се събуди. Контейнерът започна бавно да се издига. Трейси почувства как се люлее във въздуха и се хвана здраво. После контейнерът се спусна върху нещо твърдо. Чу се затръшване на автомобилна врата, запалване на двигател и миг след това камионът потегли.

Тръгнаха за летището.

Планът бе разработен в точност до секундата. Контейнерът с Трейси трябваше да пристигне на площадката за товарене няколко минути след пристигането на палетата на Де Биърс. Шофьорът на камиона, превозващ Трейси, получи указания: „Карай с постоянна скорост от петдесет мили в час.“

Движението по пътя за летището тази сутрин изглеждаше по-натоварено от обикновено, но шофьорът не се тревожеше. Палетата щеше да пристигне навреме до самолета, а той щеше да получи 50 000 франка, предостатъчно, за да заведе жена си и двете си деца на курорт. В Америка, помисли си той. Ще отидем в парка „Дисни“.

Той погледна часовника на арматурното табло и се ухили. Никакви проблеми. До летището оставаха само още три мили, а той разполагаше с десет минути.

Камионът пристигна точно по разписание на отклонението към канцелариите на отдела за превоз на товари на Еър Франс и премина край ниската сива сграда на летище „Шарл дьо Гол“, разположена встрани от входа за пътници. Там пътят бе отделен от площадката за товарене с бодлива тел. Точно когато се насочи към ограденото място с огромния склад, заемащ цели три блока, пълен със сандъци, пакети и контейнери, натрупани на колички, се чу гръм, воланът заподскача в ръцете на шофьора и целият камион започна да вибрира. „Foutre!“, извика той. Проклета гума! Тъкмо сега ли трябваше да се спука!

Огромният транспортен самолет на Еър Франс се товареше. Носът му бе вдигнат и под него се виждаха няколко релси. Контейнерите се намираха върху платформа на височината на отвора, готови да се плъзнат по един мост във вътрешността на самолета. Имаше тридесет и осем палети, двадесет и осем за главната палуба и десет за търбуха на самолета. От огромната кабина до опашката на самолета, по тавана се проточваше открита отоплителна тръба. Жиците и кабелите, контролиращи уредите на транспортния самолет, също се виждаха ясно по тавана. В този самолет нямаше никакви нежни украшения.

Товаренето почти приключи. Рамон Вобан погледна отново часовника си и изруга. Камионът закъсняваше. Пратката на Де Биърс бе поставена в неговата палета и брезентовата страна бе завързана с пресичащи се на кръст въжета. Вобан бе намазал едната му страна с червена боя, за да може жената лесно да го разпознае. Той наблюдаваше сега как палетата се придвижи по релсите вътре в самолета и зае определеното й място. До нея оставаше място за още една палета. Имаше да се натоварят само още три контейнера и самолетът щеше да излети. Къде, за бога, се бави тази жена?

Отговорникът по товаренето извика от самолета:

— Да тръгваме, Рамон. Какво още ни задържа?

— Един момент — отвърна Вобан. Той изтича до входа на площадката за товарене. От камиона нямаше и следа.

— Вобан. Какво става? — Той се обърна. Приближаваше един от по-старшите контрольори. — Привършвайте с товаренето и пускайте самолета.

— Да, господине. Просто очаквам…

Точно в този момент камионът на „Брюсиер и Сие“ влезе бързо в площадката и спря със скърцане пред Вобан.

— Ето го и последния товар — извика Вобан.

— Добре, качвайте го — отсече контрольорът. Вобан проследи разтоварването на контейнера от камиона до платформата за товарене.

— Готов си! — Вобан махна с ръка на отговорника по товаренето.

Миг след това товарът бе вкаран в самолета и носът му спуснат надолу. Вобан видя как запалиха реактивните двигатели, гигантският самолет се насочи към пистата за излитане и той си помисли: Сега всичко вече е в ръцете на жената.

Излезе ужасна буря. Огромна вълна заля кораба и той започна да потъва. Давя се, помисли Трейси. Трябва да се измъкна оттук!

Тя разпери ръце и се удари в нещо. Това бе бордът на ужасно клатушкащата се спасителна лодка. Опита се да стане и удари главата си в крака на масата. В миг всичко й се изясни и тя си спомни къде се намира. Лицето и косата й плуваха в пот. Чувстваше се замаяна, а тялото й гореше. Колко ли време е била в безсъзнание? Полетът траеше само един час. Да не би самолетът да кацаше? Не каца, реши тя. Добре тогава. Сигурно сънувам кошмари. Лежа си в леглото в Лондон и спя. Трябва да извикам лекар. Не можеше да диша. С мъка се надигна да вземе телефона, но веднага потъна надолу с тежко като олово тяло. Самолетът изведнъж потъна във въздушна яма и Трейси се блъсна в контейнера. Тя лежа известно време замаяна и се мъчеше да се съсредоточи. Колко ли време ми остава? Диамантите! Трябваше по някакъв начин да вземе диамантите. Но първо… първо, трябва да пререже въжетата и да излезе от контейнера.

Тя докосна ножа, поставен в работния й комбинезон, и установи, че са й нужни огромни усилия, за да го извади. Въздухът е недостатъчен, помисли си Трейси. Нужен ми е въздух. Тя заопипва края на брезента, за да намери едно от въжетата, откри го и го отряза. Това действие сякаш трая цяла вечност. Брезентът се разтвори.

Отряза ново въже. Откри се достатъчно широка дупка, през която тя се измъкна в търбуха на товарния самолет. Въздухът извън контейнера бе студен. Трейси започна да мръзне. Тялото й затрепери, а от постоянното друсане на самолета гаденето й се усили. Трябва да се държа, мислеше си Трейси. Напрегна сили да се съсредоточи. Какво правя тук? Нещо важно… Да… Диамантите.

113