Ако утрото настъпи - Страница 78

— Ще се заинтересувам, госпожо Бенеке. Сигурен съм, че никой друг бижутер в Лондон не притежава подобни смарагди, но при търговците постоянно се появяват подобни неща. Ще дам обяви и ще видя какво ще се получи.

— Имате време само до края на седмицата — каза му блондинката. — А между вас, мен и електрическия стълб старият Пи Джи вероятно ще се съгласи да покачи цената на триста и петдесет хиляди.

След това госпожа Бенеке си отиде, а самуреното й палто се поклащаше леко на гърба й.

Грегъри Халстън седна в кабинета си и се отдаде на блянове. Съдбата му изпрати един толкова увлечен по русокосата си красавица съпруг, готов да плати триста и петдесет хиляди долара за смарагд, струващ само сто хиляди долара. Това представляваше чист доход от двеста и петдесет хиляди долара. Грегъри Халстън не виждаше защо трябва да обременява братя Паркър с подробностите по сделката. Съвсем просто би било да пъхне останалите в джоба си. Тези двеста и петдесет хиляди щяха да му стигнат до края на живота.

Онова, което трябваше да направи сега, е да открие смарагд като онзи, който вече беше продал на госпожа Пи Джи Бенеке.

Задачата се оказа много по-трудна, отколкото предполагаше Халстън. Нито един от бижутерите, на които се обади по телефона, не разполагаше със смарагд, какъвто му трябваше. Той даде обяви в лондонските „Таймс“ и „Файненшъл Таймс“, обади се в „Кристи“ и „Сотби“ и на десетина други комисионери. В следващите няколко дни Халстън беше залят от порой недоброкачествени смарагди, от известно количество добри и от само няколко на брой първокачествени смарагди, но нито един от тях не наподобяваше онова, което търсеше.

Госпожа Бенеке се обади в сряда по телефона.

— Старият Пи Джи е ужасно неспокоен — предупреди го тя. — Още ли не сте намерили камък?

— Все още не, госпожо Бенеке, но не се безпокойте, ще го намерим — успокои я Халстън.

В петък отново позвъни.

— Утре е рожденият ми ден — напомни тя на Халстън.

— Зная, госпожо Бенеке. Ако имах на разположение само още няколко дни, сигурен съм, че бих…

— Е, няма значение, приятелче. Ако до утре сутрин та не намерите смарагда, ще върна този, който купих от вас. Старият Пи Джи, господ да благослови доброто му сърце, каза, че ще ми купи вместо това голямо старо имение. Чували ли сте някога за едно място, нарече но Съсекс?

Студена пот обля Халстън.

— Госпожо Бенеке — изохка той. — Съсекс няма да ви хареса. Животът в селски дом ще ви отврати. Повечето от тези сгради са в плачевно състояние. Нямат централно отопление и…

— Между нас двамата — прекъсна го тя, — аз бих предпочела обиците. Старият Пи Джи дори спомена, че не възразява да плати дори и четиристотин хиляди долара за още един подобен смарагд. Нямате представа колко упорит може да се окаже старият Пи Джи.

Четиристотин хиляди! Халстън почувства как парите зашумоляха между пръстите му.

— Повярвайте ми, правя всичко, което е по силите ми — отвърна умолително той. — Нуждая се само от малко повече време.

— Не зависи от мен, гълъбче — каза тя. — Всичко е в ръцете на Пи Джи.

Линията прекъсна.

Халстън седна и запроклина съдбата си. Откъде да намери идентичен десеткаратов смарагд? Толкова бе потънал в горчиви мисли, че чу вътрешната уредба едва при третото позвъняване. Той натисна бутона и грубо попита:

— Какво има?

— На телефона е някоя си графиня Мариса, господин Халстън. Обажда се по повод на нашата обява за смарагда.

Още един разговор! Тази сутрин му се обадиха поне десетина души. Само си изгуби времето с тях. Той вдигна слушалката и каза твърде неучтиво:

— Да?

Прозвуча мек женски глас с италиански акцент.

— Buon giorno, signore. Прочетох, че се интересувате от евентуална покупка на смарагд, si?

— Що се отнася до мен, да.

Не можеше да се отърси от обзелото го отвращение.

— От дълги години имам в семейството си един смарагд. Той е peccato, много жалко, но сега се намирам в такова положение, че съм принудена да го продам.

Беше чувал вече много подобни истории. Трябва да се обърна отново към Кристи, мина през ума на Халстън. Или към Сотби. Може нещо да се е появило в последния момент или пък…

— Signore? Вие търсите десеткаратов смарагд, si?

— Да.

— Аз притежавам десеткаратов зелен колумбийски смарагд.

Халстън се опита да каже нещо, но гласът му се задави.

— Бихте… бихте ли повторили, моля?

— Si. Притежавам десеткаратов тревнозелен колумбийски смарагд. Интересува ли ви?

— Може би — отвърна внимателно той. — Не бихте ли наминали насам да го видя?

— Не, scusi, страхувам се, че точно сега съм много заета. В посолството подготвяме парти за моя съпруг. Може би ще ми е възможно през следващата седмица…

— О, не! Следващата седмица ще бъде твърде късно. Може ли аз да ви посетя? — Опита се да прикрие нетърпението в гласа си. — Бих могъл още сега да дойда.

— Ma, no. Sono occupata stamani. Смятах да отида на пазар…

— Къде сте отседнали, графиньо!

— В „Савоя“.

— Мога ли да дойда след петнадесет минути. Дори след десет — говореше вече с трескав глас.

— Molto bene. Вашето име е…

— Халстън. Грегъри Халстън.

— Апартамент ventisei, двадесет и шести.

Пътуването с таксито сякаш продължи безконечно. Халстън премина от върховете до низините на ада и обратно. Ако смарагдът наистина се окажеше идентичен с другия, той щеше да забогатее повече дори и от най-смелите си мечти. Пи Джи ще плати цели четиристотин хиляди долара. Това означаваше чист доход от триста хиляди долара. Щеше да си купи място на Ривиерата. Не изключваше и яхта. С вила и яхта той щеше да е в състояние да привлича колкото си ще красиви млади момичета…