Ако утрото настъпи - Страница 46

Той се наведе, погледна през отвора и внезапно пребледня. После се изправи, огледа се с див поглед и видя, че всички внимателно го наблюдават.

— Хей! — извика Пери Поуп. — Да не смятате, че аз?… Хайде, приятели. Та вие всички ме познавате! Не зная нищо. Не бих могъл да ви мамя по този начин. Господи, та ние сме приятели! — Той вдигна ръка към устата си и започна яростно да гризе кокалчетата си.

Орсати го потупа по рамото.

— Не се безпокой! — гласът му едва се чуваше.

Пери Поуп продължаваше отчаяно да гризе кокалчетата си.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— И вторият падна, Трейси — изкиска се доволно Ърнестин Литълчеп. — Из улицата се говори, че твоят приятел Пери Поуп е зарязал вече правото. Наистина му се е случило нещо много лошо.

Те пиеха кафе с мляко в малко кафене, разположило масите си на тротоара на Ройъл стрийт. Ърнестин се изкиска на висок глас.

— В главата си имаш мозък, момиче. Няма да искаш ди въртиш бизнес с мен, нали?

— Благодаря ти, Ърнестин. Други са ми плановете.

Ърнестин нетърпеливо я запита:

— Кой е следващият?

— Лорънс. Съдията Хенри Лорънс.

Хенри Лорънс беше започнал кариерата си като дребен адвокат в Луисвил, щата Луизиана. Правото почти никак не го привличаше, затова пък той притежаваше две много ценни качества: имаше представителен вид и никакви морални устои. Според неговата философия, правото представляваше крехка вейка, която можеше да се огъва според нуждите на неговия клиент. След като имаше такива разбирания, никак не бе чудно, че наскоро след пристигането си в Ню Орлиънс адвокатската практика на Хенри Лорънс започна да процъфтява сред определена група клиенти. Започна с дребните провинения, пътните нарушения, после с по-големите провинения и крупните престъпления, а когато се издигна до върховете, беше станал вече експерт в дискредитирането на свидетели, подкупването на съдебни заседатели и всеки, който би могъл да му е от полза за делото, което гледаше. Казано накратко, беше човек от категорията на Антъни Орсати. Пътищата на двамата щяха неизбежно да се срещнат. Така и стана. Това бе съюз, сключен по законите на мафията. Лорънс скоро се превърна в говорител на фамилия Орсати и когато настъпи моментът, Орсати го издигна до положението на съдия.

— Нямам представа как ще притиснеш съдията — каза Ърнестин. — Богат е, силен е, недосегаем е.

— Богат и силен е — поправи я Трейси, — но не е недосегаем.

Трейси бе разработила вече своя план, но когато се обади по телефона в кабинета на съдията, моментално разбра, че незабавно трябва да го промени.

— Свържете ме със съдията Лорънс, моля.

— Съжалявам, но съдията Лорънс не е тук — отвърна секретарката.

— Кога го очаквате? — запита Трейси.

— Не мога да ви кажа.

— Много е важно. Дали ще се върне утре сутринта?

— Не. Съдията Лорънс е извън града.

— Не бих ли могла да се свържа с него където и да се намира?

— Страхувам се, че това не е възможно. Негова светлост е извън страната.

Трейси прикри умело разочарованието в гласа си.

— Разбирам. Мога ли да запитам в коя страна се намира?

— Негова светлост е в Европа, участник е в международен симпозиум по съдебно право.

— Колко неприятно — отвърна Трейси.

— Кой се обажда, моля?

Умът на Трейси трескаво работеше.

— Тук е Елизабет Роун Дейстин, председателка съм на Южния клон на Американската асоциация на съдиите. На двадесети този месец организираме в Ню Орлиънс годишната ни вечеря, на която ще връчим нашата награда. Ние избрахме съдията Лорънс за съдия на годината.

— Това е прекрасно — отвърна секретарката, — но се страхувам, че Негова светлост няма да се върне дотогава.

— Колко жалко! С такова нетърпение очаквахме да чуем една от прочутите му речи. Съдията Лорънс спечели единодушно всичките гласове на нашия изборен комитет.

— Положително ще му е неприятно да пропусне тържеството.

— Така е. Сигурна съм, разбирате, че това е голяма чест. Носители на нашата награда са редица от най-изтъкнатите съдии на страната. Един момент! Хрумна ми нещо. Смятате ли, че съдията може да ни издиктува няколко думи, с които да приеме наградата, няколко благодарствени думи, нали разбирате?

— Ами, какво да ви кажа… просто не зная. Програмата му е много напрегната.

— Събитието ще се отрази много широко от националната телевизия и от вестниците.

Настъпи тишина. Секретарката знаеше, че Негова Светлост обича много да се появява по екраните на телевизията и по страниците на вестниците. Всъщност, доколкото й се струваше и на самата нея, настоящото му пътуване беше главно с такава цел.

— Може би ще съумее да намери време да запише няколко думи за вас. Ще го попитам — отвърна тя.

— О, това ще бъде великолепно — отвърна възторжено Трейси. — Това ще придаде значимост на цялата печер.

— Бихте ли желали Негова светлост да насочи думите си към нещо по-специално?

— Разбира се. Бихме желали да каже нещо за… — Тя се подвоуми. — Знаете ли, струва ми се, че е малко сложно. По-добре ще е лично да му обясня.

Отново настъпи кратко мълчание. Секретарката беше изправена пред дилема. Имаше нареждане да не съобщава на никого местонахождението на шефа си. От друга страна, именно той щеше да я упрекне, ако тя станеше причина да се лиши от такава престижна награда. Тогава отвърна:

— Не бива да давам никаква информация, но съм сигурна, че той би направил изключение за нещо толкова важно. Можете да се свържете с него в Москва, хотел „Русия“. Той ще остане там през следващите пет дни, а след това…