Ако утрото настъпи - Страница 44

— Хм — измърмори той, после вдигна глава към тавана над масата за игра на карти. — Какво има над тази стая?

— Таванско помещение.

— Дай да го огледаме.

Работниците последваха Андре към таванското помещение, което се оказа дълга и тясна стая, потънала в прах и обримчена от паяжини.

Ал приближи електрическото табло, огледа оплетените кабели и възкликна:

— Ха!

— Открихте ли нещо? — запита нетърпеливо Андре. — Повреда в кондензатора. От влагата е. Поне стотина души ни се обадиха през тази седмица по този повод. Станало е късо. Налага се да сменим кондензатора.

— О, божичко! Дълго ли ще трае?

— Не. В колата имаме нов кондензатор.

— Побързайте тогава — помоли ги Андре. — Господин Поуп скоро ще се върне.

— Оставете всичко на нас, приятел — отвърна му Ал.

Когато се върнаха в кухнята, Андре им довери.

— Аз трябва да подготвя салата. Може ли сами да се оправите на тавана?

Ал вдигна ръка.

— Не се безпокой, приятел. Ти си гледай твоята работа, а ние нашата.

— О, благодаря. Благодаря.

Андре видя как двамата отидоха отвън до камиона и как се върнаха с две големи платнени торби.

— Ако имате нужда от нещо — каза им той, — просто ме повикайте.

— Добре, приятел.

Работниците се качиха нагоре по стълбите, а Андре поднови работата си в кухнята.

Когато Ралф и Ал се изкачиха на тавана, те отвориха платнените торби и извадиха от тях малък сгъваем спортен стол, бормашина с видиева бургия, поднос със сандвичи, две метални кутии с бира, бинокъл „Цайс“ за наблюдение на далечни обекти при слабо осветление и два живи хамстера, инжектирани с три четвърти милиграма ацетил промазин.

Двамата се заеха за работа.

— Ърнестин ще се чувства горда с мен — изкиска се Ал, когато започнаха.

В началото Ал упорито възразяваше на тази идея.

— Изгубила си си ума, бе жено. Нямам намерение да се забърквам с никакъв Пери Поуп. Този тип така ще ми загрее задника, че няма повече да видя бял свят.

— Ти за него не бери грижа. Повече няма да може да тормози хората. Никога.

Двамата се излежаваха голи в апартамента на Ърнестин.

— А ти какво ще изкяриш от тази сделка, мила — запита Ал.

— Поуп е мръсен негодник.

— Хей, скъпа. Светът е пълен с негодници, но не си заслужава човек да си посвещава живота на тяхното преследване и наказание.

— Добре де, правя го заради една приятелка.

— За Трейси ли?

— Да.

Ал харесваше Трейси. В деня, в който я освободиха от затвора, те обядваха с нея.

— Фина жена е — съгласи се Ал, — но защо заради нея да си слагаме главата в торбата.

— Защото не й ли помогнем ние, тя ще се обърне към някой друг, който не може да ти стъпи на малкото пръстче, а ако я заловят, тогава ще й съдерат задника в затвора.

Ал се изправи и изгледа любопитно Ърнестин.

— Значи държиш много на тази работа, скъпа?

Никога нямаше да може да му го обясни така, че да го разбере, но истината беше, че Ърнестин не можеше да се примири с мисълта, че Трейси ще влезе отново в затвора и ще попадне в лапите на Голямата Берта. Ърнестин не се тревожеше единствено за Трейси, но и за себе си. Беше станала защитничка на Трейси и ако Голямата Берта сложеше ръка на нея, това щеше да е голямо поражение за Ърнестин. Затова сега тя отвърна:

— Да. Това означава много за мен, скъпи. Трябва да го извършиш ти.

— Сигурен съм, че не мога да го направя сам — избухна Ал.

Тогава Ърнестин разбра, че е постигнала целта си. Тя започна да целува дългото му стройно тяло. После промълви тихо:

— Не освободиха ли преди няколко дни Ралф от затвора?…

Стана 6.30, когато двамата мъже влязоха почти мръсни в кухнята на Андре.

— Поправихте ли го? — запита нетърпеливо Андре.

— Ужасна работа — съобщи му Ал. — Разбираш ли, сега имате кондензатор за променлив ток и…

— Това не ме интересува — прекъсна го Андре. — Оправихте ли го?

— Оправихме го. След пет минути ще заработи като ново.

— Formidable! Оставете сметката на кухненската маса и…

Ралф поклати глава.

— Не се безпокой за това. Компанията ще ви изпрати сметката.

— Да ви благослови господ. Au revoir.

Андре видя как двамата излязоха от задната врата, понесли в ръце платнените си торби. Когато се скриха от погледа му, те заобиколиха къщата, влязоха в двора и отвориха шахтата, в която се намираше външният кондензатор на климатичната инсталация. Ралф светна с фенерчето, а Ал свърза отново проводниците, които беше прекъснал два часа преди това. Климатичната инсгалация веднага възстанови работата си.

Ал преписа телефонния номер на сервиза от прикачената към кондензатора бележка. Когато малко след това набра номера и чу гласа на автоматичния секретар на компанията „Ескимо“, Ал предаде: „Тук е домът на Пери Поуп, номер двадесет и две на Чарлс стрийт. Сега климатичната ни инсталация работи нормално. Не е необходимо да изпращате работници. Приятен ден.“

Ежемесечната петъчна игра на покер в къщата на Пери Поуп представляваше очаквано от играчите събитие. В нея винаги участваше една и съща, внимателно подбрана група играчи: Антъни Орсати, Джо Романо, съдията Хенри Лорънс — член на градския съвет, сенатор на щата, както, разбира се, и домакинът. Залаганията бяха високи, храната превъзходна, а компанията жадна за игра.

Пери Поуп се преобличаше в спалнята. Той обу бял копринен панталон и подходяща спортна риза. През цялото време щастливо си тананикаше и си мислеше за предстоящата вечер. Всъщност щастието не ме е напускало през целия живот, помисли си той.

Ако някой се нуждаеше от правна консултация в Ню Орлиънс, Пери Поуп беше винаги насреща. Силата му идваше от неговите връзки с фамилията Орсати. Известен беше с прозвището Организатора и наистина можеше да урежда всичко — от билет за пътуване и процес за наркотици до смъртно наказание. Животът беше благосклонен към него.