Ако утрото настъпи - Страница 42

— Да, да — обеща Антъни Орсати. — Ще се погрижа за това.

Джо Романо имаше модерен кабинет, целият в бяло и в хром, подреден от най-добрите декоратори в Ню Орлиънс. Единствените цветни петна представляваха окачените на стените три скъпи картини от френски импресионисти. Романо се гордееше с добрия си вкус. Издигна се с борба от бордеите на Ню Орлиънс и по пътя нагоре се беше образовал. Имаше поглед за изобразителното изкуство и чувство към музиката. Когато се хранеше навън, дълго и с познание разискваше качеството на виното, което щеше да пие. Да, Джо Романо имаше пълно основание да изпитва гордост. Докато връстниците му успяваха да оцелеят със силата на юмруците си, той постигаше целите си със силата на своя ум. Ако беше истина, че Антъни Орсати владее Ню Орлиънс, тогава беше истина и това, че Джо Романо го управлява от негово име.

Секретарката му влезе в кабинета.

— Господин Романо, пристигнал е куриер и носи билет за Рио де Жанейро. Да му напиша ли чек? Заплащането на билета е при неговото доставяне.

Рио де Жанейро? Романо поклати глава.

— Кажи му, че има някаква грешка.

Униформеният куриер се показа на вратата.

— Наредено ми е да предам билета на този адрес.

— Е, добре, наредили са ви го по погрешка. Какво е това, някакъв нов начин за раздвижване работата на авиолиниите ли?

— Не, господине. Аз…

— Я дайте да погледна аз. — Романо взе билета от куриера и го погледна. — Петък. Защо трябва да заминавам за Рио де Жанейро?

— Много уместен въпрос — разнесе се гласът на Антъни Орсати. Стоеше зад куриера. — И наистина защо, Джо?

— Това е някаква тъпа шега, Тони — Романо подаде обратно билета на куриера. — Върнете го там, откъдето са го изпратили, и…

— Почакай малко. — Антъни Орсати взе билета и го разгледа. — Тук е написано първа класа, място до пътеката, отделение за пушачи, до Рио де Жанейро в петък. Само в едно направление.

Джо Романо се засмя.

— Някой е допуснал грешка. — Той се обърна към секретарката си. — Мадж, обади се в бюрото на авиокомпанията и им кажи, че са глупаци. Някой мърляч ще си изпусне самолетния билет.

В кабинета влезе и помощник-секретарката Джолийн.

— Извинете, господин Романо. Куфарите пристигнаха. Да подпиша ли чека?

Джо Романо впи поглед в нея.

— Какви куфари? Никакви куфари не съм поръчвал.

— Кажете да ги внесат — разпореди се Антъни Орсати.

— Божичко! — изпъшка Романо. — Тук някой се е побъркал.

В кабинета влезе куриер с три куфара „Вютън“.

— Какво означава всичко това? Никога не съм поръчвал куфари!

Куриерът провери разписката за доставката.

— Тук е записано Джоузеф Романо, 217 Пойдрас стрийт, апартамент 408!

Джо Романо кипна от гняв.

— Хич не ме е грижа какво пише там. Не съм ги поръчвал. А сега ги махнете оттук.

Орсати заразглежда куфарите.

— С твоите инициали са, Джо.

— Какво? О! Почакай малко! Вероятно е някакъв подарък.

— Да не би да имаш рожден ден?

— Не. Но ги знаеш какви са разните му там производители. Винаги раздават подаръци.

— По работа ли заминаваш за Бразилия? — заинтересува се Орсати.

— Бразилия ли? — засмя се Джо Романо. — Трябва да е някаква шега, Тони.

Орсати се подсмихна, после се обърна към секретарката и куриерите.

— Вън!

Когато вратата се затвори зад тях, Антъни Орсати запита:

— Колко пари имаш в банковата си сметка, Джо?

Джо Романо го погледна озадачено.

— Не зная точно, но сигурно около хиляда и петстотин или две хиляди долара. Защо питаш?

— Просто така. Защо не се обадиш на банката и не провериш?

— Защо? Аз…

— Провери, Джо.

— Добре. Щом това ти доставя удоволствие. — Той позвъни на секретарката си. — Свържи ме с главната счетоводителка на Първа търговска банка.

След минута гласът на счетоводителката прозвуча в телефонната слушалка.

— Здравей, мила. Би ли ми съобщила наличната сума по текущата ми сметка? Рождената ми дата е четиринадесети октомври.

Антъни Орсати вдигна допълнителната слушалка. След малко счетоводителката отново се обади.

— Съжалявам, че ви накарах да почакате, господин Романо. До тази сутрин на вашата текуща сметка се водят триста и десет хиляди деветстотин и пет долара и тридесет и два цента.

Романо почувства как кръвта се отдръпва от лицето му.

— Колко?

— Триста и десет хиляди, деветстотин и пет долара и…

— Глупава кучка! — изкрещя тои. — Нямам толкова пари по моята сметка. Допуснали сте грешка. Дай да говоря с…

Почувства как му издърпват слушалката от ръката и как Антъни Орсати затваря телефона.

— И откъде са тези пари, Джо?

Джо Романо пребледня.

— Кълна ти се в бога, Тони, нямам представа какви са тези пари!

— Нямаш ли?

— Слушай, повярвай ми! Знаеш ли какво? Сигурно някой иска да ме натопи.

— Положително е някой, който много те харесва. Подарил ти е триста и десет хиляди долара, за да офейкаш. — Орсати се отпусна тежко на тапицираното с коприна кресло и дълго не сваляше погледа си от Джо Романо. После бавно заговори: — Всичко е било наредено, а? Билет само за отиване до Рио, нови куфари и… Като че си замислял да започнеш нов живот.

— Не! — В гласа на Джо Романо прозвуча уплаха. — Божичко, Тони, та ти ме познаваш много добре. Винаги съм ти бил верен. Ти си ми като роден баща.

Целият беше плувнал в пот.

На вратата се почука и Мадж подаде глава. Държеше някакъв плик.

— Извинявам се, че ви прекъсвам, господин Романо. Имате телеграма, но лично трябва да подпишете разписката.

Джо Романо отвърна с инстинкта на хванато в капан животно.