Ако утрото настъпи - Страница 17

Стигнаха до кабинета на директора. Трейси изгаряше от нетърпение. Дали Чарлс е тук? Или пък е изпратил адвоката си?

Секретарката на директора кимна на пазачката.

— Той я очаква. Ти остани тук.

Директор Джордж Браниган седеше зад старо и олющено бюро. Беше около четиридесет и пет годишен мъж, слаб, с уморен вид, чувствително лице и хлътнали лешникови очи.

Джордж Браниган работеше от пет години като директор на женския затвор на Южна Луизиана. Пристигна тук с образование на модерен пенолог и със старание на идеалист, изпълнен с твърда решимост да извърши коренни реформи в затвора. Но затворът го срази, както беше сразил редица други преди него.

Затворът първоначално беше построен така, че да побира по две затворнички в килия, но сега във всяка килия имаше от четири до шест затворнички. Той знаеше, че положението навсякъде е същото. Затворите в цялата страна бяха пренаселени и с недостатъчен персонал. Хиляди криминални престъпници биваха затваряни ежедневно, без да вършат каквото и да е, освен да изострят омразата си и да обмислят своето отмъщение. Системата беше глупава и брутална, но не можеше нищо да се направи.

Позвъни на секретарката.

— Доведете я!

Стражата отвори вратата към вътрешния кабинет. Трейси прекрачи прага.

Директор Браниган огледа застаналата пред него жена. Облечена в сивата затворническа униформа и с измито от умора лице, Трейси Уитни все още изглеждаше красива. Имаше прекрасно и откровено лице и директорът Браниган се запита докога щеше да се запази такова. Той прояви особен интерес към тази затворничка, защото прочете за нейния процес във вестниците и проучи делото й. Тя беше първата престънничка, получила такава прекалено сурова присъда, без да е убила никого. Фактът, че неин обвинител беше Джоузеф Романо, правеше нейното осъждане повече от подозрително. Директорът беше просто пазител на осъдените. Той не можеше да мами системата. Самият той представляваше системата.

— Седнете, моля — покани я той.

Трейси седна с удоволствие. Чувстваше коленете си подкосени. Сега щеше да й разкаже за Чарлс и за скорошното й освобождаване.

— Прегледах вашето дело — започна директорът.

Положително Чарлс го е помолил да стори това.

— Виждам, че дълго ще останете при нас. Получили сте присъда от петнадесет години.

Трябваше да измине известно време, преди да схване думите му. В тях имаше нещо ужасно неточно…

— Не сте ли… не сте ли разговаряли… с Чарлс?

От притеснение започна да заеква.

— Чарлс?

Тогава тя разбра всичко. Стомахът й се сви.

— Моля ви — започна тя. — Моля ви да ме изслушате. Аз съм невинна. Мястото не ми е тук.

Колко ли пъти беше чувал същите думи? Сто? Хиляда? Аз съм невинна.

— Съдът е установил, че сте виновна. Най-добрият съвет, който бих могъл да ви дам, е да опитате да се отпуснете. Приемете ли веднъж условията в затвора, тогава ще ви стане много по-леко. В затвора времето не се измерва по часовник, а по календар.

Не мога да остана затворена цели петнадесет години, помисли си отчаяна Трейси. Искам да умра. Моля те, Господи, нека да умра. Но не мога, нали? Тогава бих убила бебето си. Това бебе е твое, Чарлс? Защо не си тук сега да ми помогнеш? Точно в този момент тя го намрази.

— Ако изпитвате някакви особени затруднения — каза директорът, — искам да кажа, ако бих могъл някак да ви помогна, бих искал да дойдете при мен.

Дори докато говореше, той съзнаваше, че думите му са лишени от съдържание. Жената пред него беше млада, красива и свежа. Лесбийките от затвора щяха да й нахвърлят като зверове. В затвора нямаше дори една сигурна килия, в която да я настани. Почти всяка килия се контролираше от някоя затворничка. До ушите на директор Браниган достигаха слухове за изнасилвания при душовете, в тоалетните и нощем по коридорите. Това обаче си оставаха само слухове, тъй като след това потърпевшите винаги мълчаха. Или умираха. Директор Браниган продължи внимателно:

— При добро поведение може да бъдете освободена след дванадесет или…

— Не!

Това беше вик на дълбоко отчаяние, на пълна безнадеждност. Трейси почувства как стените на директорския кабинет се сгромолясват отгоре й. Тя скочи на крака и се разкрещя. Пазачът хлътна вътре и я сграбчи за ръката.

— По-внимателно — нареди му директор Браниган. Той седна, обзет от безсилие, и видя как отвеждат Трейси.

Поведоха я по коридора край килии, пълни с всевъзможни затворнички. Те впиваха погледи в Трейси, докато преминаваше край тях, и й подвикваха на най-различни акценти. Виковете им не достигаха до съзнанието на Трейси.

— Прясно мляко…

— Пиле меко…

— Пръсни малко…

— Мръсни…

Едва когато стигна до блока на своята килия, Трейси осъзна, че жените повтаряха монотонно: „Прясно месо!“

ШЕСТА ГЛАВА

В килийния блок „С“ имаше шестдесет жени, разпределени по четири в килия. Когато поведоха Трейси по дългия миризлив коридор, между решетките занадничаха лица с изписано по тях безразличие, похотливост или омраза. Самата Трейси се движеше като замаяна, като в непозната страна, изпаднала случайно в бавно течащ сън. Гърлото й бе разранено от тежките стонове на разтърсеното й тяло. Повикването в директорския кабинет представляваше последната й надежда.

Сега вече не съществуваше нищо. Нищо, освен вцепеняващата мозъка й мисъл, че през следващите петнадесет години ще остане затворена в това мъчилище.

Надзирателката отвори вратата на една килия.

— Влизай!

Трейси запремига и се заоглежда. В килията имаше три жени, които мълчаливо я наблюдаваха.