Ако утрото настъпи - Страница 13

— Хариет. Обажда се Трейси Уитни. Там ли е?…

— О! Знаете ли откога се мъчи да се свърже с вас, госпожице Уитни, но няма никакъв телефонен номер. Госпожа Станхоуп изгаря от нетърпение да обсъди сватбените приготовления с вас. Можете ли да й се обадите при първа възможност…

— Хариет, много ви моля, свържете ме с господин Станхоуп.

— Съжалявам, госпожице Уитни. В момента пътува за Хюстън, където ще има среща. Оставете ми телефонния си номер и тогава съм сигурна, че той сам ще ви потърси веднага щом се освободи.

— Аз… — Нямаше как да я търси в затвора. Поне докато не намери начин да му обясни първо как стоят нещата. — Аз… аз ще го потърся отново. — Постави едва-едва обратно слушалката.

Утре. Мисълта на Трейси течеше бавно и уморено. Утре ще обясни всичко на Чарлс.

Същия следобед преместиха Трейси в по-голяма килия. Поднесоха й чудесна топла вечеря, поръчана в ресторант, а малко по-късно се появиха и свежи цветя с прикачена към тях бележка: ГОРЕ ГЛАВАТА, ЩЕ СВИЕМ ПЕРКИТЕ НА ТОВА КОПЕЛЕ. ПЕРИ ПОУП.

На следващата сутрин той отново посети Трейси. В мига, в който забеляза усмивката на лицето му, тя разбра, че й носи добри новини.

— Имате късмет — възкликна той. — Току-що идвам от съдията Лорънс и от Топър, областния прокурор. Топър се разкрещя като ужилен, но накрая сключихме сделката.

— Сделка ли?

— Разказах на съдията Лорънс цялата ви история. Съгласи се да приеме тезата, че се признавате за виновна.

Трейси го погледна поразена.

— Че се признавам за виновна ли? Но аз не съм виновна…

Той я прекъсна с вдигане на ръка.

— Чуйте ме. Признаете ли се за виновна, спестявате на щата разноските по делото. Убедих съдията, че не сте откраднали картината. Той знае що за човек е Джо Романо и ми повярва.

— Но… ако се призная за виновна, какво ще ми направят тогава? — запита бавно Трейси.

— Съдията Лорънс ще ви осъди на три месеца затвор с…

— Затвор!

— Почакайте малко. Той ще прекрати делото и вие ще получите условна присъда, с право да напуснете щата.

— Но тогава… тогава ще имам полицейско досие.

Пери Поуп въздъхна.

— Ако ви изпратят пред съда за въоръжен грабеж и опит за убийство при извършване на углавно престъпление, тогава съществува опасност да ви осъдят на десет години.

Десет години затвор!

— Решението ще вземете сама — каза той. — Аз мога единствено да ви дам най-добрия съвет. Истинско чудо е, че постигнах това. Те настояват за незабавен отговор. Не сте задължена да се съгласявате. Можете да наемете друг адвокат…

— Не. — Чувстваше се, че този човек е честен. При сегашните обстоятелства и като се вземеше предвид нейното безумно поведение, той беше направил всичко възможно, за да й помогне. Как й се искаше да поговори и с Чарлс! Но те настояваха за незабавен отговор. Може би наистина има късмет и ще се отърве с тримесечна условна присъда. — Добре… добре, съгласна съм — каза Трейси. Произнесе с мъка думите.

— Умно момиче — кимна той.

Не й разрешиха повече телефонни разговори преди повторното й явяване в заседателната зала. От едната й страна застана Ед Топър, а от другата Пери Поуп. На съдийското кресло седеше изискан на вид мъж, надхвърлил шестдесетте, с опънато и без никакви бръчки лице, с гъста, добре сресана коса:

Съдията Хенри Лорънс се обърна към Трейси.

— Съдът е уведомен, че защитата има желание да промени пледоарията от невинен на виновен. Така ли е?

— Да, ваша светлост.

— Всички страни ли са съгласни?

— Да, ваша светлост — кимна Пери Поуп.

— И щатът е съгласен, ваша светлост — заяви прокурорът.

Съдията Лорънс дълго време не каза нищо. После се приведе напред и погледна Трейси право в очите.

— Една от причините, поради която нашата велика страна се намира в това окаяно състояние е, че улиците гъмжат от паплач, която си въобразява, че може да прави каквото си иска. Това са хора, които се присмиват на законите. Някои съдилища в страната просто разглезват криминалните престъпници. Ние в Луизиана обаче не мислим така. Когато при углавно престъпление някой се опита да извърши хладнокръвно убийство, тогава смятаме, че това лице трябва да понесе и съответното наказание.

Трейси почувства как я обзема тревога. Обърна се към Пери Поуп. Очите му обаче гледаха втренчено съдията.

— Подсъдимата признава, че е направила опит да убие един от изтъкнатите граждани на нашето общество, личност, известна със своето човеколюбие и с добрите си дела. Подсъдимата е стреляла в него в момент, в който е крадяла произведение на изкуството на стойност от половин милион долара. — Гласът му прозвуча по-сурово. — Е добре, този съд ще се погрижи да не се радвате на тези пари, поне през следващите петнадесет години, защото през следващите петнадесет години ще бъдете затворена в женския затвор на Южна Луизиана.

Съдебната зала се завъртя пред погледа на Трейси. Съдията беше като актьор, който не произнася точните реплики от пиесата. Не биваше да казва всичко това. Тя се обърна да обясни на Пери Поуп, но очите му не гледаха към нея. Премяташе някакви папки в куфарчето си. И Трсйси едва сега забеляза, че ноктите му са изгризани до месото. Съдията се беше изправил и прибираше книжата си. Трейси стоеше като вцепенена, напълно неспособна да разбере какво става с нея. Към Трейси пристъпи съдебен пристав и я хвана за ръката.

— Хайде!

— Не! — извика Трейси. — Не, моля ви! — Вдигна глава към съдията. — Станала е ужасна грешка, ваше благородие. Аз…

Почувства, че приставът я стисна по-силно за ръката, и разбра, че няма никаква грешка. Бяха я изиграли. Сега щяха да я унищожат.