Ако утрото настъпи - Страница 111

111

Вобан, Трейси, Джеф и Гюнтер седяха на маса до перилата на едно bateau mouche, увеселително корабче, пътуващо по Сена около Париж.

— Ако палетата се запечата — запита Трейси с отривист глас, — как ще се вмъкна тогава в нея?

— За товарите, пристигащи в последния момент — отвърна Вобан, — компанията използва така наречените от нас „меки палети“, това са големи дървени сандъци, от едната страна с брезент, завързан долу с въже. С оглед на сигурността ценните товари, като диамантите например, винаги пристигат в последната минута. Така те се товарят последни, а се разтоварват първи.

— Значи диамантите ще бъдат в „мека палета“? — запита Трейси.

— Точно така, mademoiselle! Както и вие самата. Аз ще се погрижа контейнерът, в който ще бъдете вие, да бъде поставен редом с палетата с диамантите. Онова, което трябва да направите по време на полета, е да развържете въжето, да отворите палетата с диамантите, да размените кутията с подобна такава, да се върнете във вашия контейнер и отново да го затворите.

Гюнтер кимна.

— След кацането на самолета в Амстердам пазачите ще вземат подменената кутия и ще я занесат на шлифовчиците на диаманти. Докато открият смяната на диамантите, ние ще сме те извели вече със самолет извън страната. Повярвай ми, нищо лошо не може да се случи.

Една мисъл охлади сърцето на Трейси.

— А няма ли да умра от студ горе във въздуха? — запита тя.

Вобан се усмихна.

— Mademoiselle, в наши дни транспортните самолети вече се отопляват. Те често превозват животни и домашни любимци. Не, в това отношение ще се чувствате съвсем удобно. Може малко да ви е притеснено, но инак всичко е наред.

Трейси се бе съгласила най-сетне да чуе тяхната идея. Половин милион долара за няколко часа неудобство. Тя проучи плана от всички страни. Може да се осъществи, реши Трейси. Само да не бе включен и Джеф Стивънс.

Чувствата й към него представляваха такава сложна плетеница от емоции, че тя се обърка и се ядоса на себе си. Той постъпи така в Мадрид само заради удоволствието да я надхитри. Той я бе предал, измамил и сега тайно й се надсмиваше.

Тримата мъже я наблюдаваха в очакване на нейния отговор. Корабчето премина под Pont Neuf, най-стария мост в Париж, който несъгласни с това мнение французи настояваха да се нарича Нов мост. На брега на реката двама влюбени се прегръщаха и Трейси забеляза блажения израз върху лицето на момичето. Каква глупачка, помисли си. Най-сетне взе решение. После погледна Джеф право в очите и каза:

— Добре. Съгласна съм — и веднага долови как напрежението на масата спадна.

— Не разполагаме с много време — каза Вобан. Той обърна мъртвешките си очи към Трейси. — Брат ми работи при един комисионер по товарене на стоки. Той ще уреди да ви вкараме в „мекия контейнер“ в неговия склад. Надявам се, че госпожицата не страда от клаустрофобия.

— За мен не се безпокойте… Колко ще трае пътуването?

— Ще престоите няколко минути на площадката за товарене и ще летите един час до Амстердам.

— Колко голям е контейнерът?

— Достатъчно голям, за да седнете в него. Вътре ще има и други вещи, които ще ви прикриват… ако просто стане нужда.

Нищо лошо не може да се случи, обясниха й те. Но ако просто стане нужда…

— Приготвил съм списък на нещата, от които ще имаш нужда — каза й Джеф. — Уредил съм да ти ги доставят.

Самодоволен кучи син! Колко е бил сигурен, че ще дам съгласие.

— Вобан ще се погрижи на паспорта ти да бъдат поставени изходни и входни печати, за да можеш да излезеш без никакви затруднения от Холандия.

Корабчето започна да пристава на кея.

— Можем да разгледаме последните подробности утре сутринта — каза Рамон Вобан. — Сега трябва да се връщам на работа. Au revoir — и си тръгна.

— Защо да не отидем заедно на вечеря да го отпразнуваме? — покани ги Джеф.

— Съжалявам — извини се Гюнтер, — но имам уговорена среща.

Джеф се обърна към Трейси:

— Би ли…

— Не, благодаря. Уморена съм — отвърна бързо тя. Това представляваше само повод да не остава с Джеф, но след като го каза, Трейси усети, че наистина се чувства отпаднала. Вероятно бе резултат от превъзбудата, в която се намираше напоследък. Беше като замаяна. Когато всичко свърши, реши тя, ще се върна в Лондон и дълго ще си почивам. Главата просто я цепеше.

— Донесъл съм ти малък подарък — каза й Джеф. Той й подаде красиво опакована кутия. В нея имаше изящен копринен шал с избродирани в единия ъгъл инициали ТУ.

— Благодаря!

Може да си го позволи, помисли си разгневена Трейси. Купил го е с моя половин милион.

— Сигурна ли си, че няма да промениш решението си за вечерята?

— Сигурна съм.

Когато отиваше в Париж, Трейси винаги отсядаше в класическия хотел „Plaza Athenee“, в чудесен стар апартамент с изглед към ресторант-градината. Вътре в хотела имаше елегантен ресторант с тиха музика, изпълнявана на пиано, но тази вечер Трейси се чувстваше твърде уморена да се преоблича в по-официален тоалет. Тя влезе в малкото кафене на хотела и си поръча чиния супа. След малко я бутна встрани, останала наполовина неизядена, и се прибра в апартамента си.

Седналият на другия край на кафенето Даниел Купър си отбеляза часа.

Даниел Купър си имаше проблеми. При връщането си в Париж той поиска среща с инспектор Тринян. Шефът на Интерпол не се държа любезно. Току-що бе имал едночасов разговор с комендант Рамиро, който през цялото време му се оплакваше от американеца.

„Той е луд, беше казал комендантът, лиших се от хора, изгубих пари и време да преследвам тази Трейси Уитни, за която той настояваше, че се канела да ограби «Прадо», а тя се оказа безобидна туристка, точно както твърдях и аз.“

111