Ако утрото настъпи - Страница 107

107

— О! Ужасно съжалявам! — възкликна Трейси. — Нека да ви помогна.

Когато се зае да помага на уплашената художничка, Трейси стъпи върху разпръснатите бои и ги размаза върху пода. Даниел Купър видя всичко и бързо приближи. Всичките му сетива бяха изопнати като струни. Беше напълно убеден, че Трейси Уитни бе направила първата си стъпка.

Пазачът се втурна и се развика:

— Que pasa? Que pasa?

Неприятният случай привлече вниманието на туристите и те се скупчиха около падналата жена, която размазваше със своите движения тубите боя в гротескни фигури върху дървения под. Настана отвратителна бъркотия, а принцът можеше да се появи всеки миг. Пазачът изпадна в паника. Той извика силно:

— Серхио! Ven аса! Pronto.

Трейси забеляза как пазачът от съседната зала се втурна бързо на помощ. Цезар Порета остана сам в залата с „Пуерто“.

Трейси се намираше в центъра на неразборията. Двамата пазачи правеха безуспешни опити да изтласкат туристите от изпоцапания с боя под.

— Извикайте директора — кресна Серхио. — En seguida!

Другият пазач се втурна към стълбите.

— Que birria! Каква бъркотия!

Две минути по-късно на мястото на произшествието се появи самият Кристиан Мачада. Директорът хвърли ужасен поглед и извика:

— Доведете някоя чистачка! Бързо! Забършете и почистете с терпентин. Pronto!

Млад сътрудник хукна да изпълни нареждането. Мачада се обърна към Серхио:

— Връщай се на мястото си — изръмжа той.

— Да, сър.

Трейси видя как пазачът си проби път през тълпата и се върна в залата, в която работеше Цезар Порета.

Купър не сваляше дори за миг погледа си от Трейси. Очакваше следващия й ход. Но такъв не последва. Тя не се доближи до нито една картина, нито пък установи връзкас някакъв съучастник. Само събори един триножник и разпиля върху пода боя, но той бе напълно убеден, че тя го направи нарочно. С каква цел обаче? Купър някак си почувства, че каквото е било намислено, то вече е сторено. Той огледа стените на залата. Не липсваше нищо.

Купър отиде бързо в съседната зала. Там нямаше никой освен пазача и възрастния гърбав художник, който седеше пред своя триножник и прерисуваше „Облечената Маха“. Всички картини стояха но местата си. Все пак нещо не беше наред. Купър го знаеше.

Той се върна бързо при изтормозения директор, с когото се бе срещал и по-рано.

— Имам основание да вярвам — избърбори Купър, — че през последните няколко минути оттук бе открадната картина.

Кристиан Мачада впери поглед в налудничавия американец.

— За какво говорите? Ако бе станало подобно нещо, пазачите щяха да включат алармената инсталация.

— Струва ми се, че подправена картина е била заменена с истинска.

Директорът снизходително му се усмихна.

— Във вашата теория, сеньор, има една малка неточност. На общата публика това не е известно, но зад всяка картина има скрити сензори. Ако някой се опита да свали картина от стената, което трябва да направи, за да я замени с друга, алармената инсталация моментално ще се задейства.

Даниел Купър не остана доволен.

— Не е ли възможно тази ваша инсталация да бъде прекъсната?

— Не. Ако някой се опита да прекъсне инсталацията от електрическата мрежа, това също предизвиква нейното включване. Сеньор, от този музей е невъзможно да се открадне картина. Безопасността ни е напълно осигурена.

Купър стоеше разтреперан от безсилие. Всичко, казано от директора, звучеше убедително. Наистина изглеждаше невъзможно. Но защо тогава Трейси Уитни разпиля нарочно боите?

Купър нямаше намерение да се предаде.

— Можете да ми се присмеете, но бихте ли наредили на вашия персонал да мине през музея и да провери дали не липсва нещо? Аз ще си бъда в хотела.

Даниел Купър не можеше да направи нищо повече. В 7.00 часа същата вечер Кристиан Мачада телефонира на Купър.

— Лично аз направих проверката, сеньор. Всяка картина е на мястото си. От музея не липсва нищо.

Значи така. Очевидно се оказа инцидент. Даниел Купър обаче чувстваше с инстинкта на ловеца, че жертвата отново му се беше изплъзнала.

Джеф покани Трейси на вечеря в главната банкетна зала на хотел „Риц“.

— Тази вечер изглеждаш особено лъчезарна — направи й комплимент Джеф.

— Благодаря ти. Чувствам се великолепно.

— Това е от компанията. Ела с мен до Барселона през следващата седмица, Трейси. Градът е очарователен. Ще ти хареса…

— Съжалявам, Джеф. Няма да мога. Напускам Испания.

— Наистина ли? — Гласът му се изпълни със съжаление. — Кога?

— След няколко дни.

— О! Разочарован съм.

Ще останеш още по-разочарован, помисли си Трейси, когато научиш, че съм откраднала „Пуерто“. Тя се учудваше как самият той е смятал да открадне картината. Не че имаше вече някакво значение. Надхитрих умния Джеф Стивънс. Въпреки всичко, поради някаква необяснима причина, Трейси изпитваше някакво съжаление.

Кристиан Мачада седеше в своя кабинет, пиеше с наслада сутрешната си чашка силно черно кафе и се поздравяваше с успешното посещение на принца. С изключение на неприятния инцидент с размазаните по пода бои, всичко останало премина точно както беше замислено. Остана много доволен, че успяха да отклонят принца и неговата свита, докато почистят мръсотията. Директорът се усмихна, когато си спомни за онзи идиот, американския агент, който се опитваше да го убеди, че някой е откраднал картина от „Прадо“. Това не е можело да стане нито вчера, нито ще стане днес или утре, помисли си самодоволно той.

Секретарката му влезе в кабинета.

— Извинете, сър. Някакъв господин желае да ви види. Помоли ме да ви предам това.

107